Майлз Камерън - Червения рицар

Дърварите бяха изчезнали. Не завариха нито купчина тела, нито ред гробове, нито ръждясали брадви. Тях просто ги нямаше.

Над река Ъркил се беше появил каменен мост с масивни основи, достатъчно широк, че по него да минат двама конници или единична каруца. От другата му страна се издигаше нова караулна — квадратна кула с малък павилион за събиране на такси.

Мостът беше стабилен и миришеше на прясна зидария. Ханджията спря на пътя и се загледа в него.

— Отворете я — каза капитанът.

Ханджията го погледна неразбиращо.

— Кутията, която получихте, отворете я — повтори рицарят и скръсти ръце.

Ханджията започна да рови из дисагите си и почти уби напрежението, но накрая извади кутията и я отвори. В нея имаше диадема, гривна за над лакътя и ключ. Ключът влезе в ключалката на караулната, а диадемата легна удобно на челото на възрастния човек. Той я премери и бързо я свали.

— По дяволите! — изруга ханджията.

— Казва ти нещо — рече Ранълд.

— Гривната е за джелепина — каза ханджията. — Сигурен съм.

Ранълд я огледа.

— Тогава я остави в кутията — рече той. — Като се върна напролет, ще видим.

Върнаха се в хана.

Тоби беше разопаковал багажа на господаря си и веднага изникна до него.

— Милорд?

Капитанът и Маг играеха пикет. Той вдигна очи.

— Тези какво да ги правя? — попита Тоби. Държеше две кадифени кесийки, толкова наситено тъмночервени, че почти сияеха.

— Не са мои — рече капитанът.

— Простете, господарю, във вашите дисаги ги намерих — каза Тоби.

Капитанът надниква в едната и се засмя.

— Виж ти, Тоби! Нашият домакин е по-грижлив, отколкото предполагах. Ела тук — каза той и махна на новия си оръженосец. — Смятам, че тези са за теб — каза капитанът и му подаде едната кесийка. В нея имаше чифт сребърни шпори — богатите оръженосци носеха такива.

Тоби ахна, а капитанът поклати глава.

— Знаел е, че идваме, но нали върнахме Тоби — рече рицарят, погледна в другата кесийка и се намръщи. На дъното ѝ блещукаше прекрасен малък пръстен с христограма 57 57 Монограм от първите букви на името Христово. — Бел.прев. .

— Това вече е прекалено — измърмори капитанът и метна кесийката през стаята. Тя отскочи от стената, а той се върна към картите си.

Когато на сутринта отиде да плати на ханджията, намери пръстена сред монетите си.

„Откажи се — обади се магьосникът. — Той иска и нея. Изглежда двамата не сте приключили един с друг.“

Капитанът прегърна ханджията.

— Сещате ли се за някой, който да пътува на запад, към Лисен Карак? — попита той.

Ханджията се ухили.

— Може би наесен и то само с двадесет въоръжени мъже — каза той.

Капитанът написа кратка бележка на парче пергамент.

— В такъв случай, пратете това по него — рече той и уви пръстена в пергамента. Почувства се… особено.

— По живо, по здраво, капитане — рече ханджията. — Отбийте се, като дойдете на турнира.

Капитанът повдигна вежди.

— Вие сте известен рицар — каза ханджията с детинското задоволство на човек, наясно с неща, които другите не знаят. — Кралицата е наредила догодина по Петдесетница да се организира голям турнир в Лорика.

Капитанът извъртя очи.

— Такива битки не обичам, ханджийо.

Мъжът сви рамене.

— Щом казвате.

Пет дни изкачваха планината на път за Мореа. Слязоха през прохода северно от Ива и капитанът ги поведе на юг, а после на изток, през хребетите към Делф. Изглежда не бързаше. Гавин и Алкеос бяха на същия акъл, а Том и Ранълд възприемаха пътуването като приключение — изследваха хълмовете, търсеха пещери…

— Търсят си белята — отбеляза Маг с отвращение. — Не може ли да се приберем у дома?

— У дома, при нашата рота от наемни убийци? — попита капитанът.

Шивачката го погледна и поклати глава.

— Да — каза тя. — Щом се налага. Не се ли вълнувате? Нямате ли някакви надежди, не сте ли поне любопитен?

Той наблюдаваше Том и Ранълд, които изследваха хълмовете над тях. Алкеос си беше купил ястреб от един амбулантен търговец и сега ловеше гълъби. Гавин яздеше малко по-напред и четеше, кръстосал крака в седлото.

Червения рицар поклати глава.

— Не бих казал — отвърна той. — Мисля, че току-що бях вербуван от могъщ Властелин, за да се бия с друг във война, която не съм предизвикал аз, за неща, които не разбирам. — Той поклати глава. — Още като дете се заклех, че няма да бъда ничия маша.

— Драконът е добър — рече Маг и положи длан върху ръката му. — Усещам го.