Стела Камерън: Омагьосана

Корнуол, 1789 година

— Затова ще те убият — каза й Гуидо. Приведен напред, той едва си поемаше дъх, докато бягаха с всички сили. — Ще убият и двама ни!

Рейчъл не се засмя. Обикновено, когато той се опитваше да я напътства, тя му се смееше.

— Може и да ни убият, ако ни хванат — съгласи се тя и се втурна зад прикритието на гъст жив плет, по който летните листа блестяха в мъглата на влажната корнуолска вечер. Притиснала вързопчето към гърдите си, тя рече: — Но няма да ни хванат. Защо дойде да ме търсиш? Не съм те молила да ме следиш тази нощ.

— Видях, че те няма, и се разтревожих. — Той добре знаеше, че тя не желае неговата загриженост, но просто не можеше да не й го каже. — Миранда те е видяла. Видяла е как се срещаш с някого. А след това си тръгнала насам с… с нещо в ръцете си.

— Миранда вижда прекалено много неща, които не я засягат. И говори прекалено много. Майлоу е същият. По-добре ще е и двамата да си гледат работата и да се занимават само с техните си магии. Вече ти казах, че се съгласих да направя онова, което ме помолиха. И то вече е сторено. Стига толкова приказки.

Гуидо поклати глава. Как само му се искаше тя да му позволи да се грижи за нея!

Скрити зад плета, те се свиха един до друг на земята и вдигнаха очи към фантастичните белокаменни кули и бойници на замъка Франчът, които се извисяваха в нощта.

— Не мога да повярвам, че си успяла да влезеш в това страшно място и не си се изгубила — обади се Гуидо, замислил се за стотиците стаи и коридори, стълбища и зали из огромната крепост, разположена на хълма над морето. — Цяло чудо е, че не са те забелязали. Защо тази твоя приятелка те е помолила да сториш подобно нещо?

Откъм вързопчето се чу приглушен плач и Рейчъл вдигна детето към рамото си.

— Не съм споменавала никаква приятелка — отвърна тя. — Казах, че я познавам и, че тя искаше да й свърша една работа. Вече ми плати добре за това. Сега имам повече злато, отколкото можем да съберем за цяла година, подавайки паничките си по панаирите.

— Панаирите са добри за нас — измърмори той.

— Пътуваме от град на град. Нямаме дом и всички, които ни видят, ни презират.

— Хората се радват, когато пристигнем. — Този спор съвсем не бе нов. — Всяка година ни очакват. Ние ги забавляваме, а и самите ние сме доволни.

Тя се изсмя рязко и отсечено.

— Ти си доволен. Само че не ти си този, около чието тяло се увиват змиите. Не теб зяпат мъжете, които във всеки случай идват не да гледат змиите.

Той се докачи.

— Аз съм змиеукротителят. Ти си ми просто помощничка. Когато дойде при мен, беше доволна, че намери място, където да си в безопасност от онази твар, дето те използваше.

— Не съм в безопасност — промълви тя. — Никога няма да съм в безопасност.

Искаше му се да може да я утеши, да й угоди, но на Рейчъл никога не можеше да бъде угодено. От него тя не искаше нищо друго, освен нищожната сигурност, която можеше да й предложи. Тя не желаеше това, което той така отчаяно копнееше да й даде — своята любов.

— Ела — рече той. Гърлото му се бе стегнало от учестеното дишане, а сърцето още се свиваше от ужас. — Скоро някой ще види, че детето е изчезнало, и тогава ще вдигнат на крак целия замък. Ще тръгнат да ни търсят и първото място, където ще дойдат, ще е нашият лагер. Какво ще правим? Трябваше да те спра!

— Не би могъл да ме спреш, защото не знаеше какво смятах да направя. А и те няма да дойдат. Никога няма да разберат какво съм сторила, казвам ти.

Те отново обърнаха гръб на замъка и продължиха нататък, приведени над земята. Бебето вече плачеше тихичко, но безспир, затова Рейчъл зацъка с език.

— Пак те питам — обади се Гуидо. — Защо те е помолила онази жена да сториш подобно нещо?

— Казах ти, искаше да свърша работата и ми плати за труда.

— Ядосваш ме, като нарочно се правиш на глупава, Рейчъл. Жената е искала да отнемеш детето от собствената му майка. Защо?

— Майката на детето вече е мъртва — напомни му тя. — А аз не мога да отговоря на въпроса ти, просто защото не знам. Както и да е, това не ме интересува. А сега трябва да се разделим. Ще е по-добре да вляза в лагера сама и от друга посока.

Той се закашля. От влажния корнуолски въздух дробовете му винаги се стягаха.

— Няма да успееш да скриеш бебето от останалите.

— Знам. — Тя тревожно се огледа около себе си. — Моля те, остави ме сама.

— Какво ще им кажеш? Ами ако се досетят кой е?

— Той вече е никой — изсъска тя. — Вече е едно нищо точно както всички нас.