Стела Камерън: Омагьосана

— Тя е прекалено заета — отвърна Кейлъм, а погледът му се насочи към една бързо потропваща сатенена пантофка.

— Вероятно се чувства ужасно неловко — рече Струан. — Унизена, без съмнение. Направили са я за посмешище пред половин Лондон.

— Но не тя представлява срамна гледка. И си го знае. Ако не греша, тази дама е отегчена от събитията около себе си и желае да се занимава с неща, които й се струват по-важни.

Струан смуши с пръст рамото на Кейлъм.

— Ти, сър, страдаш от прекалено развинтено въображение. Не знаеш абсолютно нищо, за когото и да е от тези хора, нито пък за това, какво може или не може да си мислят или да искат.

— Прекарва доста време на чист въздух — рече Кейлъм. — Кожата й е с онзи много светъл тен, присъщ на хората с изключително тъмна коса, но изглежда здрава и чиста. Веждите й са като черни крила — много нежни.

— О, Боже!

— Носът й е доста изострен, но ни най-малко неприятен на вид. Също и брадичката. Като цяло, лицето й е овално, а линията на косата й е от онзи тип, при който косите се извиват встрани от средата на челото. Наистина много привлекателно.

— Ти никога не си… Или поне почти никога не си проявявал интерес към някоя определена жена. Не и откак Алис…

— Бъди така любезен да не споменаваш този епизод. Скулите на лейди Филипа са заоблени. Това ми харесва. Устните й са по-пълни, отколкото е модерно. Това също ми харесва. А наситено сини очи в комбинация с толкова тъмна коса винаги са ме интригували.

— Уокингъм каза, че тя не е нищо особено.

Кейлъм бавно вдиша през носа си.

— Сгрешил е. Красотата й е някак загатната. Може би изглежда малко крехка, но това създава приятно впечатление. Представям си я мека… Точно като гъвкава синеока черна котка. Ммм. А и явно има дух. И това ми харесва.

Пръстът на Струан отново смушка Кейлъм, този път като железен шип.

— Накъде биеш с тези забележки? Никога не съм те чувал да говориш така.

— Но и никога не съм се вглеждал в жена, която ми е била обещана още в деня на раждането й.

— О, Боже!

— Престани да го повтаряш.

— Измислил си си някаква представа за себе си… кой знае от какви клюки и слухове. Няма никакво доказателство, че си друг някой, а не Кейлъм Инес.

Добре познатото стягане в стомаха отново го споходи.

— Кейлъм Инес, един човек без минало.

— Твоето минало е с нас. Ти стана един от нас още когато беше невръстно момче.

— Вие наистина бяхте добри с мен — съгласи се Кейлъм, а и това беше самата истина. — Но аз не съм един от вас. Аз съм бил подхвърлено дете, болно дете, оставено върху замръзналата пръст пред конюшните на замъка Къркълди. Облечен в дрипи и увит само в някакъв износен църковен презраменик, който да пази тялото и душата ми. Дори името ми е лъжа. Някаква си бележка, надраскана с разкривен почерк и мушната в дрехите ми, Кейлъм Инес. Това не е моето име, казвам ти.

— Кейлъм…

— Тя има забележителни очи.

— Ще те види, че я гледаш!

— Вече ме видя — рече той и почувства как около него сякаш всичко застина.

— Мили Боже! — изсъска Струан. — Моля те да тръгваме. Веднага!

— И да позволя да е отритната два пъти за една вечер? Не мисля.

Крачето й спря ритмичното си потропване. Тя не се изчерви, нито сведе очи, нито пък примигна с гъстите си черни мигли. Дори не вдигна ръка, за да докосне баснословното си диамантено колие, нито пък отвори бежовото си дантелено ветрило.

Устните й се разтвориха лекичко — съвсем леко, — като разкриха мънички бели зъби. Очите й се спряха с открито любопитство на неговите и дясната ръка на Кейлъм моментално се притисна към стомаха му, покрит от бялата жилетка под фрака.

— Кейлъм?

Той не обърна внимание на Струан, а с решителни крачки се приближи към лейди Филипа Чонси и застана на известно разстояние пред нея.

Върхът на гладката й черна коса вероятно би достигнал точно до брадичката му. От новото си място по-близо до нея той забеляза, че косата й проблясва със синкав оттенък. Завита високо над тила и закрепена със семпъл, макар и инкрустиран с диаманти гребен, тя падаше по раменете на лъскави тежки къдрици.

Без да е имал такова намерение, той се приближи и й предложи ръката си.

Тя я пое и му позволи да я притегли достатъчно близо до себе си, повдигна лице и го погледна в очите.

Черните й ресници отчасти прикриваха, като прозрачно було, тъмносините й очи. Някои може и да я смятаха за невзрачна. Но Кейлъм не беше от тях.

— Къде сме се срещали, сър?

За момент му се стори, че е чувал нейния лек ясен глас на друго място — и в друго време. Но след миг се сети да се усмихне.