Майлз Камерън - Червения рицар

— Мисля, че останалите може просто да влезем заедно — каза капитанът, избърса ръцете си със слама и тръгна към вратата. — И за теб се отнася, Том.

Том дишаше тежко.

— Всичко това е магия .

Капитанът кимна и му заговори внимателно, както би се обърнал към нервен кон или уплашено дете.

— Да, точно така. Ние сме в ръцете му. Том, но това вече го знаехме.

Том изправи гръб.

— Мислите си, че ме е страх.

Ранълд поклати отрицателно глава, а капитанът кимна.

— Да, Том, страх те е. Честно казано, ако не те беше страх, щеше да си луд.

— Което може да е съвсем вярно — обади се Ранълд.

Том с мъка се усмихна.

— Готов съм.

Капитанът почука на вратата и тя се отвори.

Стаята му се стори малка и схлупена, но изненадващо просторна. Гредите на тавана почти докосваха главата на капитана, което беше твърде ниско за Том. Вместо камина видя печка с дърва, в която гореше огромен огън. Той я изпълваше като пещ и отделните парчета дърво не се виждаха сред пламъците, но отделяха точно толкова топлина, колкото да превърнат стаята в приятно убежище в една хладна лятна вечер.

Около печката бяха наредени тежки дървени столове с вълнени покривала. На някои от тях бяха извезани гербове, а едното беше изработено от античен гоблен, скроен и ушит по формата на стола. Гредите на тавана бяха потъмнели от времето, но дърворезбата им все още се виждаше. На стената над печката висяха два кръстосани меча, а дълъг ред гвоздеи внимателно крепяха копие, закачено на основната греда.

Маг седна до ханджията и кръстоса крак върху крак. Срещу нея седеше дребничък мъж с дълга лула в устата. Стори им се толкова невзрачен, че в началото не го забелязаха. Носеше семпъл жакет и панталони от грубо вълнено платно, а обветреното му лице не беше нито красиво, нито грозно, нито старо, нито младо. Очите му бяха черни. Щом ги отвори, погледът му моментално ги прикова.

— Добре дошли — каза драконът.

Червения рицар се поклони, огледа се и забеляза, че другарите му са напълно неподвижни, а мъжете зад гърба му кой знае как са насядали по столовете наоколо. Ръцете им почиваха върху коленете.

Капитанът закачи плаща си до техните и отиде да седне.

— Защо никой не говори? — попита той.

— До един говорите — отвърна драконът. — По-лесно е за всички ни, ако се обяснявам на спокойствие с всеки поотделно.

— Аха — каза капитанът. — Тогава ще си изчакам реда.

Драконът се усмихна.

— Мога да говоря с всички ви едновременно — каза той. — Вие се нуждаете от представата, че съществува някакъв ред, не аз.

Той смукна от лулата си, а капитанът кимна.

„Разбира се. Времето не означава нищо за тях“ — обади се Хармодий.

— Вие заедно ли сте? — попита драконът.

— Аз представлявам себе си — отвърна капитанът. — Не мога да говоря от името на Хармодий.

Драконът отново се усмихна.

— Много мъдро от твоя страна, че си го прозрял. Нали знаеш, че ако не се отървеш от него, рано или късно ще поиска да те контролира? Няма да може да се сдържи. Нищо не ми дължиш за този съвет.

Капитанът кимна. До лакътя му се появи чаша греяно вино и той го изпи с благодарност.

— Защо си дошъл? — попита драконът. — Поне ти би трябвало да знаеш какво представлявам.

Капитанът кимна.

— Досетих се — отвърна той и се огледа. — Има ли някакви правила? Само три въпроса ли ми се полагат? Или петдесет?

Драконът сви рамене.

— Не желая да ме посещават и се опитвам никога да не надничам в бъдещето. Тези неща съм оставил на вечно заетите ми роднини. Те сплетничат и се боричкат помежду си, а аз просто живея и търся истината — усмихна се той. — Когато се почувствам самотен, си водя някой късметлия, за да се позабавлявам.

Усмивката му изведнъж стана хищна.

— Ами Лохланови?

Драконът дръпна от лулата си и топлият въздух от бумтящата печка отнесе дима към тавана.

— Това ли е въпросът ти?

Капитанът поклати глава.

— Не, но те са се заклели да ми служат и трябва да се уверя, че ще се отнесеш добре към тях.

Драконът се усмихна.

— Лоялността се вижда тъй естествена на човеците. На мен тя трудно ми се отдава, но ще бъда почтен към Том и Ранълд. Задай въпроса си.

Капитанът разклати чашата, за да разбърка виното и подтисна желанието си да го попита за Амичия.

— Възможно ли е да се разреши конфликтът между хората и Дивото? — попита той.

— Това ли е въпросът ти? — попита драконът.

— Да — отвърна капитанът, а седналият срещу него мъж продължи да пуши.