Майлз Камерън - Червения рицар

Ездитният кон на капитана изпадна в паника, този на Маг я хвърли от седлото и хукна, а останалите пощръкляха. Капитанът слезе, дръпна главата на жребеца си надолу и коленичи до шивачката.

— Пострада само гордостта ми — сопна му се тя. — Не че е кой знае каква.

Драконът се носеше право към тях. Крилете му се вдигнаха нагоре и върховете им почти се докоснаха, а после замахнаха надолу и силата на вятъра наклони тревата чак до земята. Беше огромен — докато успее да прелети над главата му, капитанът успя да преброи до десет. Ездитният му кон беше застинал от ужас — сянката на дракона покриваше земята на сто крачки във всички посоки. Накрая силуетът му скри слънцето.

Капитанът премигна.

„Погледни го в Имагинерното“ — каза му Хармодий.

Капитанът го послуша и залитна, обзет от нов пристъп на страхопочитание. Ако Торн приличаше на сияйна зелена колона, то драконът беше… самото слънце.

Капитанът поклати глава. Гавин извика, а Том Лошия се засмя с глас.

— Това, приятели мои — извика той, — това вече наистина е Властелин от Дивото, няма грешка!

Слязоха по склона до следваща долина, докато дъждовните облаци се събираха на север над лоха. Пред тях се простираха множество езера, които ставаха все по-големи и по-големи, докато накрая се сливаха в същинско огледало на двадесет левги от тях, ако не и по-далеч. Гледката беше великолепна. Пред тях, точно до първия лох, през едно ручейче минаваше брод и щом стигнаха до него, те свалиха плащовете от седлата си. Никой не проговори.

От северния край на долината плисна дъжд като из ведро и скри езерата. Виждаше се само водната завеса и черните облаци.

— Сякаш сме на края на света — каза Маг.

Капитанът кимна, а сер Алкеос се прекръсти.

Прекосиха потока при една купчина камъни, оставена като ориентир. Капитанът се отклони встрани, а после пак се присъедини към тях.

— Хайде — подкани ги той. — Водата тук се издига много бързо и много високо.

Гавин погледна към езерото.

— В този лох 55 55 Келтско название на сладководно езеро или морски залив. — Бел.ред. има сьомга — с копнеж каза той.

Нагоре по хълма се виеше тясна пътека, точно колкото за един кон и те се подредиха в колона по един — водеше ханджията, а Том Лошия остана най-отзад. Отне им близо час да се изкачат по склона и дъждът отново ги свари на открито. Беше студено, а те бяха вир-вода въпреки тежките плащове и качулки.

Най-горе се издигаше каменен трон, който гледаше на запад. Капитанът му хвърли бегъл поглед, Маг — също. Силата в него беше осезаема. Ханджията не се спря, заобиколи го и се спусна от другата страна.

От самия връх, точно зад трона, капитанът зърна призрачните силуети на искрящите бели зъбери далеч на север. Почти всичко останало бе скрито от дъжда, макар че вече няколкостотин стъпки се бяха движили над него и едва сега отново се гмурваха зад завесата му.

Слизаха все по-ниско и по-ниско, а Червения рицар се доверяваше на коня си. Лекото му седло беше подгизнало и капитанът се притесняваше и за дрехите си. Въпреки че беше лято, дъждът беше много студен.

Съзнанието му диво препускаше.

— Мислите да посетим това чудо? — попита той. Звучеше като Майкъл, при това повече, отколкото му се искаше.

Ранълд се обърна да го погледне.

— Да.

Едва следобед се измъкнаха изпод облаците, а пролуките в дъждовния саван им разкриха още една долина с лохове, разположена по-различно от предишната — езерата в нея ставаха все по-малки, а тя се издигаше на североизток и накрая се сливаше с високите зъбери.

Ханджията стигна до първия брод, също отбелязан с купчина камъни, които веднага се открояваха на фона на пустия гол пейзаж от зелена трева, скали и вода.

— Водата е придошла! — извика той.

Капитанът се наведе и цяла минута я наблюдава, заслушан в камъните, които с грохот се търкаляха под повърхността ѝ. Потокът минаваше през тесен пролом точно над тях, набираше сила между две огромни скали и изригваше към лоха от дясната им страна — триста стъпки широк и много, много дълбок.

Том Лошия се разсмя и изрева:

— След мен!

Обърна коня си на юг и сякаш влезе право в езерото, но докато се отдалечаваше от брега, описвайки полукръг, жребецът остана напълно сух.

Капитанът го последва, а след него и Ранълд. Щом погледна надолу, младият рицар видя насип от скали и камъчета точно под повърхността на водата.

— Като се оттече напролет — обади се Ранълд, — водата избутва всички камънаци от устието на потока и прави насип, както ей тук. — Той се засмя. — Всеки хълминец го знае.