Майлз Камерън - Червения рицар

Съвсем скоро огънят весело пращеше.

— Можехте просто да използвате магия — разсмя се Маг, — вместо да се фукате какъв майстор сте.

Гавин се намръщи, а капитанът се усмихна.

— Дълги години избягвах да използвам силата — обясни той и сви рамене. — Защо да я прахосвам сега?

Маг кимна с разбиране.

Свариха си чай с вода от езерото, хапнаха студено месо и легнаха да спят. Камъните по брега бяха мокри и студени, но накрая вълнената палатка и топлината на конете ги надви.

Пазеха на смени — капитанът пое среднощната и се настани на една скала високо над брега. Вятърът беше стихнал, заедно с него си беше отишъл и дъждът и рицарят се загледа в луната и хилядите звезди.

„Може ли да поговорим?“

„Не.“

„Затворил си вратата си и не отговаряш на Маг. Объркана е, а ти си свързан с нея. Магьосническият етикет изисква…“

„Не. — Капитанът погледна към езерото. — Махни се. Не съм си у дома.“

Главата го болеше.

На сутринта пиха топъл чай, ядоха царевични питки на жар, опечени от Маг върху един плосък камък и продължиха нататък. Конете бяха изморени и премръзнали и беше истинско чудо, че нито един не е заболял или окуцял след мразовитата нощ в планината. Тръгнаха нагоре по пътеката и прехвърлиха един зелен хребет в северния край на лоха, а после се спуснаха в плитка долина, пълна с торф и пресечена от натежалия от дъжд поток. Оттам продължиха по скалите в центъра ѝ и свиха два пъти, за да изкачат още един склон. Зеленината по хълмовете мамеше — наглед единственият безкраен хребет се оказа цяла поредица от отделни скали — всяка се сливаше с предишната в сивкавата светлина.

Ханджията поклати глава.

— Последния път изглеждаше различно — каза той.

Ранълд се разсмя.

— Никога нищо не се повтаря, а, ханджийо?

Мъжът сви рамене.

— Идвам едва за втори път, Ранълд.

Том Лошия изръмжа.

— Аз пък никога не съм идвал. Хектор обаче разправяше, че всеки път било различно.

Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре. Прехвърлиха и следващия хребет, а слънчевите лъчи едва-едва прозираха през завесата от облаци. На върха на следващия, в една гънка в земята, видяха овчарска колиба. От ниския ѝ комин се виеше дим с миризма на торф, а вдясно от стените ѝ се простираха безкрайни кошари, сякаш всичко тук беше построено специално за овцете. Пътеката беше права като стрела и водеше от хълма право до вратата на колибата.

— Това са най-големите овце, които съм виждал — каза Алкеос, докато изтръскваше водата от косите си.

Подкараха конете по пътеката към каменната ограда и дървената порта с богато украсени железни панти. Капитанът се наведе, побутна я и я отвори.

В дъното на двора, скрита зад върха на хълма, се издигаше конюшня с единадесет прегради.

Капитанът се усмихна.

— Ще го приема като знак, че сме добре дошли — каза той.

Тухлената конюшня изобщо не подхождаше на околностите си.

— Познавам я — обади се Гавин. — Това е конюшнята на Дикън Пийл.

Той погледна към Ранълд, който кимна.

— В Харндън. Тъкмо си мислех за нея — топла, уютна… — каза червенобрадият великан и въздъхна.

Копитата на конете им зачаткаха по тухления под със сила, която капитанът не беше и сънувал. Хранилките бяха пълни с овес, подът — застлан с прясна слама, а в кофите имаше чиста вода.

Свалиха седлата на конете и разтовариха резервните. Капитанът изчетка новия си боен жребец и го покри с чула, преметнат точно до ръката му. Гавин и Алкеос го последваха заедно с ханджията и Ранълд. Том Лошия остана на прага с меч в ръка.

— Не ми харесва тая работа. Това е магия — заяви той и прокара палеца си по острието.

— Няма как да разрешиш проблема с меч, нали? — обади се капитанът и свали дисагите от едрия скопец на Том. — Успокой се.

Великанът обаче не помръдна от прага.

— Искам да му се види краят — каза той, а Ранълд отиде при него и го хвана за ръката.

— Така няма да стане, Том. Успокой се.

Маг се усмихна на сер Алкеос.

— Ще бъдете ли така добър да свалите седлото от коня ми, сер? Аз съм просто слаба жена.

Сер Алкеос се ухили, а Маг взе плаща си, избута Том от пътя си, отиде до вратата и любезно почука. В спусналата се тишина почукването ѝ прозвуча като изстрел с требушет.

Вратата се отвори.

Маг влезе, а ханджията престана да тимари коня си и изпусна четката.

— Дявол го взел! — възкликна той и хукна към вратата, но тя вече се беше затворила. Ханджията почука, тя отново отвори и той изчезна.