Майлз Камерън - Червения рицар

Том погледна ханджията.

— Да. Всеки истински хълминец.

Ханджията го изгледа, но Том не се трогваше от погледи.

Мокри и навъсени, те потеглиха по стръмния склон на долината. Пътеката следваше потока до един великолепен водопад, а после се виеше нагоре по скалата. Беше точно толкова широка, колкото опитен ездач да успее да се задържи на седлото и постоянно завиваше — за да изкачат стотина метра, трябваше да свърнат девет пъти. Жребецът на сер Алкеос се уплаши и отказа да върви, така че рицарят слезе и го поведе нагоре.

На един завой Маг слезе от коня и погледна към Червения рицар, който я разбра. Тя нямаше намерение да помоли за помощ, така че капитанът хвана юздите.

— Благодаря — рече шивачката и тръгна пеша нагоре по пътеката, а той поведе коня ѝ.

На върха на скалата имаше още един лох, по-малък и по-дълбок, затворен в тесен пролом и преграден от голяма скала. Над него се издигаше висок тревист хълм, а над всичко това се извисяваше огромна покрита със сняг канара, чийто връх се издигаше толкова далеч над тях, колкото се бяха изкачили за два дни. Пътеката минаваше край брега на езерото, скрита в зелената трева, а по склоновете на хълма пасяха овце. Чуваше се само глухият тътен на водопада зад тях и приглушеното клокочене на потока по ледниците в горния край езерото. Там откриха и един чакълест бряг и капитанът го посочи на ханджията.

— Да лагеруваме тук — предложи той, но възрастният мъж поклати глава.

— Драконът ни казва да си вървим. Това време е неестествено — рече той и повдигна рамене. — Тежка нощ ни чака.

Капитанът гледаше към далечния бряг, взирайки се през дъждовната завеса.

— Там има гора.

Маг кимна.

— В най-високите долини видях самодивско дърво — рече тя.

— Самодивско дърво, елши и по-древни дървета — съгласи се ханджията. — Но не можем да накладем огън толкова близо до дракона.

— Защо не? — попита капитанът.

— Той си има правила.

Червения рицар поклати глава.

— Ако отсечем живо дърво, може и да разгневим някой Властелин — каза той, — но мъртвите клони по брега… — Рицарят се поусмихна и се отърси от дъжда. — Заведете конете под онази скала, да са на завет.

Ханджията повдигна рамене.

— Нека тежи на вашата съвест. Ако се върнем сега, може да хванем по-добро време преди залез.

Гавин изстиска водата от мустаците си.

— Обяснете ми защо не спряхме да лагеруваме до езерото, в което имаше риба — отбеляза той.

Капитанът се загледа в кипящото от дъжда езеро.

— Готов съм да заложа златен леопард срещу медна котка, че тук има сьомга — каза той. — Само не очаквай аз да я ловя.

Гавин се усмихна.

— Ако си мислиш, че сьомгата може да изкачи тридесетметров водопад, значи не знаеш много за нея, братко.

— Не се отказвам от облога — каза капитанът, — но ако ловим риба тук, ще нанесем смъртна обида на нашия домакин, а както каза ханджията, точно сега той не се радва особено на присъствието ни.

Маг се изкикоти.

— Толкова ли ви е страх, че ще се поизмокрите? На години съм два пъти колкото вас, но ще се завия с мокрия плащ и ще заспя. Утре ставите ми ще се оплакват до Бога, но какво пък толкова? — рече тя и ги погледна. — Нали видях как дракон лети към зората? Аз няма да се върна, господа.

Вдигнаха заслон от копия и тежки вълнени одеяла, които затиснаха с най-големите камъни по брега. Вятърът доста време изпитваше здравината му, но сякаш нямаше желание да си премерят силите както трябва.

Капитанът и сер Алкеос обиколиха целия бряг и събраха всички съчки наоколо. Накрая се получи чудесна купчина.

— Чудя се откъде се взеха — рече ханджията.

Капитанът сви рамене.

— Предполагам, че домакинът ни ги е пръснал по брега, за да ги намерим.

Гавин, който беше опитен ловец, извади огниво от дисагите си и погледна към брат си, който седеше от другата страна на огнището.

— Сякаш пак сме деца — каза той.

— Никога не сме се опитвали да накладем огън в такава буря — отбеляза Червения рицар.

— Напротив. Аз не можах, ти използва силата, а татко те прокле.

— Измисляш си — каза капитанът и поклати глава, а Гавин го изгледа.

— Не — рече той и използва тялото и подгизналия си плащ, за да покрие огнището, а чевръстите ръце на капитана бързо насипаха основа от съчки — влажни, но не толкова, колкото можеше да се очаква. Гавин извади суха прахан от дисагите си и я уви в парче брезова кора.

— Нося си ги от вкъщи — рече той, а капитанът сви рамене.

Брат му натика парче овъглен плат дълбоко в праханта и започна да удря огнивото в кремъка, докато се разхвърчаха искри. Парцалът се запали, той го пусна в гнездото от кора в ръката си и духна. Вдигна се дим, той духна отново — бавно, дълго и продължително — и пушекът се сгъсти. Капитанът се наведе и направи същото, Гавин подхвана след него и подпалките лумнаха. Той ги пусна върху съчките и двамата братя прибавиха още с бързи, точни движения.