Пол Андерсън: Операция „Хаос“

Тролбург беше разположен само на няколко мили от позициите ни. Виждах го: градът се бе проснал под нас, затъмнен срещу нашите оръдия и самолети. Колко хубаво щеше да бъде, ако имахме атомно оръжие! Но докато тибетците въртят колелата си и се молят за предотвратяване на атомната война, тези идеи ще си останат научна фантастика.

Котаракът вирна опашка и измяука. Вирджиния насочи метлата косо надолу. Приземихме се сред гъста горичка.

— Наблизо трябва да има патрул — ми прошепна Вирджиния. — Не се реших да приземя върху някой покрив, много лесно ще ни забележат. Трябва да влезем в града пеша.

Кимнах:

— Добре. Почакай малко тук.

Осветих се с фенерчето. Само преди десет години беше много трудно да се повярва, че трансформацията зависи от количеството лунна светлина. После Винер доказа, че това е просто един от процесите, при които поляризираната светлина с правилно подбрана дължина на вълната въздейства на щитовидната жлеза. И „Корпорация Полароид“ натрупа поредния си милион долари с лещите си за превръщане. Не е лесно да се върви в крак с учените в нашето ужасно и удивително време, но не бих го сменил с никое друго.

Обичайното усещане — сякаш целият се тресеш, покриваш се със ситни вълни. Прониза ме болка, смесена с възторг. Кратко опиянение, световъртеж — и атомите се прегрупираха. Образуваха се нови молекули. Някои от нервните ми окончания се удължиха, други, обратното, изчезнаха. Костите ми за един миг омекнаха, мускулите се разтегнаха, като че ли бяха от ластик. Сетне тялото ми се стабилизира. Отърсих се, проврях опашката си през отвора на плътно прилепналите по тялото ми панталони и заврях носа си в ръката на Вирджиния.

Тя ме потупа по врата, зад каската.

— Браво. Да тръгваме.

Обърнах се и се мушнах в храстите.

Мнозина писатели са се опитвали да опишат усещанията, възникващи при превъплъщението, но безуспешно. Защото в човешкия език няма подходящи думи. Зрението ми вече не беше толкова остро — звездите над главата ми се размазаха, светът изведнъж стана плосък и безцветен. Затова пък ясно чувах всички звуци на нощта. Те се превърнаха почти в рев, това бяха свръхзвуци. Цяла вселена от миризми струеше в ноздрите ми: ароматът на мокра трева и почва, където мишките тичаха насам-натам, бързаха да се спасят. От тях се носеше горещ, сладникав мирис. Отчетливата, рязка миризма на оръжие, масло, нефт, неясната смрад на дим. Нещастно човечество, с притъпени сетива, нечувствително към това изобилие!

Най-трудно ми е да обясня психиката си. Аз бях вълк. С вълчи нерви, жлези и инстинкти и с вълчи ум — пъргав, макар и ограничен. Запазих човешката си памет, целите ми бяха човешки. Но те ставаха някак нереални, сякаш бяха сън. Налагаше ми се да напрегна цялата си дълго тренирана воля, за да не загубя човешкото у мен. Не е чудно, че някога върколаците са имали лоша слава. Това е било още преди да разберат, че трансформациите включват и промяна на психиката. Преди да ги възпитават по съответния начин още от деца.

Тежа 90 килограма, а при превръщането законът за запазването на материята се спазва също така строго, както и останалите природни закони, тъй че аз бях един твърде едър вълк. Но с лекота се провирах през храстите, тичах покрай ливади и долове — като сянка измежду другите движещи се сенки. Вече почти бях влязъл в града, когато долових човешка миризма.

Долепих се до земята. Сивата козина на врата ми щръкна. Чаках. Покрай мен мина патрул — висок брадат мъж, златните му обици слабо проблясваха от светлината на звездите. Навитата около каската му чалма изглеждаше огромна на фона на Млечния път.

Оставих го да отмине и тръгнах подире му, докато не видях следващия. Патрулите опасваха целия Тролбург, всеки обхождаше дъга от 100 метра, като в двата й края се срещаше с колегите си. Няма да ни бъде лесно…

В ушите ми проникна някакъв неясен шум. Наведох се, като се мъчех да се слея със земята. Отгоре като призрак премина един от самолетите им. Видях две картечници и зад тях клекнал мъж. Килимът летеше бавно и ниско, описвайки кръг над пръстена от патрули. Тролбург беше охраняван добре. Тъй или иначе, Вирджиния и аз трябваше да се промъкнем през всички тези патрули. Необходимо бе да се превърна обратно в човек, за да използвам цялата мощ на човешкия разум. Вълчият инстинкт просто ми повеляваше да се нахвърля върху първия срещнат човек, но тогава в косматите ми уши щеше да се вкопчи целият гарнизон.

Да се изчака… Може би това наистина е необходимо. Направих кръг и се върнах в храстите. Сварталф ме дерна с лапата си и излетя като куршум на върха на дървото. Грейлък изплашено скочи, в ръцете й блесна пистолет. Сетне се отпусна и малко нервно се изсмя. Бих могъл и сам да използвам фенерчето, макар и в сегашния си вид, но нейните пръсти щяха да се справят по-бързо.