Пол Андерсън - Операция „Хаос“

Погледнах я с уважение. Развитието на магията започва от момента, когато човечеството е разбрало колко незначително е въздействието на хладното оръжие. Светът има нужда от отчаяно смели хора. Изглежда тя спадаше именно към тази категория. Междувременно Абрамс домъкна две чинии с войнишка дажба. Видът му беше тъжен и ми се искаше да го поканя при нас, но задачата ни беше секретна, а ни предстоеше да дообсъдим подробностите.

Капитан Грейлък превърна кафето в мартини (не дотам сухо), а подходящата само за кучета и котки храна — в много добре приготвено месо. От една жена не може да се очаква кой знае какъв кулинарен ефект, но, честно казано, храната беше най-добрата, която съм ял от месец насам. След питието тя неволно се отпусна и аз разбрах, че отблъскващата й студенина е просто самозащита срещу нахалните типове, с които й се е налагало да общува. Споделихме си, че се казваме Стивън и Вирджиния. После мракът навън обгърна всичко и вече трябваше да тръгваме.

Вероятно мислите, че е същинско безумие да се изпратят двама души (и то единият от тях жена) сред неприятелските войски, за да изпълнят подобна задача. На пръв поглед е необходима най-малко цяла бригада рейнджъри. Но съвременната наука промени войната, също като индустрията, медицината и дори обикновения живот. Във всички случаи задачата ни бе безумно опасна и нямаше нищо да спечелим, ако бяхме повече хора.

Защото макар че практически всеки може да се научи на някои най-прости вълшебства, като например изкуството да управлява метла, машина за химическо чистене, струг и т.н., много малко представители на човешкия род могат да бъдат смятани за истински майстори. За тази цел са необходими дълги години обучение и практика, да не говорим за вродените способности. Също като превръщането на човека в животно — ако той е сред малцината, притежаващи необходимите хромозоми, превръщането му в присъщото му животно става почти инстинктивно. Иначе е нужно въздействието на външна сила.

Мои приятели-учени ми обясниха, че Вселената може да се разглежда като система от Канторови безкрайности — във всеки клас там частта е равна на цялото. Ето защо една добре подготвена магьосница може да свърши всичко, което е необходимо. А голямата група е много лесно да бъде разкрита, което значи да се рискуват ценни кадри. Тъй че Ванбрух беше прав, изпращайки само нас двамата.

Понякога се налага да се убедиш на собствения си гръб колко железни са принципите на военните действия.

Аз и Вирджиния се обърнахме с гръб един към друг, за да се преоблечем. Тя — в панталони и куртка, аз — в еластично трико, което щеше да ми е удобно във вълчия ми облик. Наложихме си каските, закопчахме снаряжението и се обърнахме. Тя изглеждаше прекрасно дори в тези дрехи — зелени и безформени.

— Е, какво — казах тихо аз, — тръгваме ли?

Не се страхувах. Всеки новобранец при постъпването си в армията се ваксинира срещу страх. Но онова, което ни очакваше, не ми харесваше.

— Мисля, че колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре — отвърна тя. Прекрачи през изхода на палатката и свирна.

Метлата пикира и се приземи точно до нас. Тя беше нашарена с райета в най-немислими цветове, обаче бе удобна. Пенопластовите седалки добре убиваха ускорението, а прекрасно проектираните подвижни облегалки приличаха на използваните във военните машини. Метлата управляваше приятелят на Вирджиния — огромен котарак, черен като непрогледна нощ, с недоброжелателно проблясващи очи. Той се изгърби и негодуващо заръмжа. Магията за предпазване от лошото време не позволяваше на дъжда да се докосне до него, но просмуканият от влага въздух явно не му харесваше.

Вирджиния го погали по гушката.

— О, Сварталф — прошепна тя, — доброто ми коте, скъпия ми елф, принц на мрака… Ако доживеем до утре, ти ще спиш на възглавници, пухкави като облак, ще пиеш каймак от златна чаша

Котаракът наостри уши и даде газ.

Седнах на задната седалка, поставих удобно краката си на стремената и се облегнах. Девойката седна пред мен, тихичко запя и се приведе напред. Метлата се издигна рязко нагоре, земята под нас пропадна, лагерът изчезна в мъглата.

И аз, и Вирджиния притежавахме магьосническо зрение (по-точно виждахме в инфрачервения спектър), тъй че нямахме нужда от светлина.

Метлата се издигна в облаците. Над нас се виждаше гигантският звезден свод, а под нас — синкаво-бели въртопи дрезгавина. Мярна ми се кръжаща двойка „П-26“. Патрул. Всеки „П-26“ се състои от здраво свързани метли — за да може да носи тежестта на бронята и на картечниците. Оставихме ги зад нас и се устремихме нагоре. Държах на коленете си автомата и се вслушвах в свистящия покрай нас въздух. Долу смътно се долавяха очертанията на хълмове. Тук-там избухваха експлозии — артилерията се сражаваше. На такова разстояние е невъзможно да отклониш снаряд от целта му или да пробиеш броня с магия. Носеха се слухове, че „Дженерал Електрик“ разработвал уред, който може да произнесе заклинание за няколко микросекунди, но сега-засега оръдията продължаваха двубоя си.