Пол Андерсън - Операция „Хаос“

— Провървя ни — пленихме един бимбашия на щурмовия отряд. Разпитах го.

— Здраво си държат езика зад зъбите тези знатни синчета… хм… на пустинята — рекох аз. Понякога вътрешно се съмнявах в Женевската конвенция, но не ми се нравеше идеята да я нарушим окончателно. Дори и ако неприятелят не изпитва подобни угризения на съвестта.

— О, ние не използваме жестоки методи — отговори Грейлък. — Настанихме го при много добри условия и го хранехме добре. Но в мига, когато лапваше късчето месо, аз го превръщах в свинско. Той много бързо се пречупи и ми разказа всичко, което знаеше.

Разсмях се с цяло гърло. Ванбрух захихика, но тя продължаваше да седи с невъзмутимо лице. Трансформацията на органични вещества представлява просто размесване на молекулите. Атомите не се променят, тъй че няма риск от облъчване. Но естествено, трансформацията изисква големи познания и по химия. Тъкмо тук е причината, поради която обикновеният пехотинец се отнася с ненавист към техническия корпус — изпитва неприкрита завист към онези, които могат да превърнат неприкосновения запас в пържола или в печено по френски. Артелчиците си имат достатъчно главоболия със заклинанията върху дажбите, вместо да създават изискани блюда.

— О кей, разбрахме, че в Тролбург има ифрит — каза генералът. — Какво друго имат още?

— Един малък дивизион, сър. Вие ще превземете града с голи ръце, ако успеете да обезвредите този демон — отговори Хариган.

— Да, знам — Ванбрух ме погледна: — Е, капитане, ще рискувате ли? Ако се справите с него, това ще ви донесе най-малкото Сребърна звезда… Извинете, Бронзова.

— А… — аз замълчах, търсейки думи да му отговоря. Повече ме интересуваше изкачването по служебната стълбица или уволнението и преминаването в запас. Възможно е и това да се случи. Но сега става дума не за мен, а за възстановяване на стратегическото равновесие. — Сър, в тази област познанията ми са невероятно слаби. В колежа едва не ме скъсаха по демонология.

— Аз ще поема тази част от задачата — каза Грейлък.

— Вие?! — върнах на мястото й увисналата ми почти до пода долна челюст. Не знаех какво друго да добавя.

— Преди войната бях главна вещица на Магьосническата агенция в Ню Йорк — студено отговори тя. Стана ми ясно на какво се дължат маниерите й: типична девица, направила кариера в големия град. Не беше по силите ми да спра генерала и нея. — Зная как да се справя с демоните по крайбрежието. Вашата задача е да ме доставите цяла и невредима и да ме върнете обратно.

— Да — изрекох, — разбира се.

Ванбрух се изкашля, прочиствайки гърлото си. Не му се нравеше да изпраща жена на такава работа, но времето бе твърде малко, трябваше да се използва тази възможност.

— Честно казано, капитан Матучек е от най-добрите ни върколаци — направи ми комплимент той.

„Ave Caesar, morituri te salutant!“ Не, аз имах предвид нещо друго. Умирайки, бих могъл да измисля по-добър финал.

Не бях изплашен, това ми беше ясно. Макар да ми беше направено заклинание срещу страх, имах сериозни причини да мисля, че шансовете ми да оцелея не са по-малки от отиващия в атака пехотинец. Ванбрух няма да жертва подчинените си, ако смяташе задачата за безсмислена и безнадеждна. Но що се отнася до перспективите, аз не бях оптимист като него.

— Мисля, че двама ловки и съобразителни бойци като вас ще се промъкнат незабелязано покрай стражата им — продължи генералът. — После ще трябва да импровизирате. Ако успеете да неутрализирате чудовището, ще атакуваме утре на обяд.

И добави мрачно:

— Ако до изгрев слънце не получа известие, ще се наложи да се прегрупираме и да започнем отстъпление. Да спасяваме, каквото можем. О кей, ето картата на града и околностите, която направихме въз основа на геодезична снимка…

Не си губеше времето да изяснява дали наистина доброволно съм се съгласил да изпълня задачата.

Водех капитан Грейлък към палатката, която споделях с двамина събратя офицери. По дългите наклонени камшици на дъжда пълзеше мрак. Мъкнехме се из отвратителната кал и докато не влязохме под брезента, мълчахме. Другарите ми по палатка бяха отишли на патрул, тъй че мястото стигаше. Запалих огъня на Свети Елм и седнах направо върху пропитите с вода дъски, с които беше постлан подът.

— Заповядайте — предложих й единственото ни столче без облегалка. То беше одушевено, купихме го в Сан Франциско. Не беше твърде пъргаво, но все пак можеше да мъкне снаряжението ни и идваше, когато го повиквахме. Като почувства непозната тежест, неспокойно се размърда, а после пак заспа.