— И тъй — попита тя, когато отново станах човек, — какво открихте?
Описах положението. Тя се намръщи и прехапа устни. Наистина те бяха твърде хубави, за да се отнасят така с тях.
— Лошо — рече тя, — именно от това се боях.
— Чуйте — казах, — ще можете ли бързо да откриете къде е ифритът?
— Да, разбира се, завършила съм Конгоанския университет и съвършено владея магьосническия нюх. Но какво от това?
— Ще отвлека вниманието им: ще нападна някого от тях и ще вдигна шумотевица. По този начин ще имате възможност да се промъкнете незабелязано покрай патрулите. Когато влезете в града, ще си сложите шапката невидимка.
— Не, тяхната система за откриване не е по-лоша от нашата. Невидимостта отдавна остаря.
— Хм… Мисля, че сте права. Е, както и да е, в тъмното по-лесно ще стигнете до ифрита. Пък после какъв ще ни е късметът, не можем да предвидим.
— Предполагах, че ще ни се случи нещо подобно — отвърна тя и внезапно каза с нежност, която ме порази: — Стийв, имате ли някакъв шанс да се спасите?
— Загубен съм само в случай, че ме удари сребърен куршум. Наистина, техните куршуми главно са от олово. Системата им е като нашата — на всеки десети куршум един трябва да е сребърен. Навярно шансовете ми да се върна цял и невредим са деветдесет на сто.
— Лъжец — рече тя, — но смел лъжец.
Изобщо не съм смел. Понякога ужасно ми се иска да си помечтая за Долината на щурците, за Аламо, за хълма Сан Хуан. Или за Казабланка, където нашата армия имаше числено превъзходство и спря три бронирани дивизии на Африканския корпус под командването на Огерхауз. Но тези настроения ме налягат само когато съм се разположил удобно и в безопасност. Изведнъж магията срещу страх престана да действа и в стомаха ми се сви голяма буца, обаче не виждах друга възможност, освен да изпълним задачата. Ако опитът ни се провали, ще ни изправят пред военнополеви съд.
— Когато се спуснат да ме ловят, ще ги объркам — рекох — и ще се помъча да се присъединя към вас.
— О кей — тя внезапно се надигна на пръсти и ме целуна. Впечатлението беше зашеметяващо.
За миг си глътнах езика.
— Какво ще правите в събота вечерта? — лекичко ме тресеше. Тя се разсмя.
— Не си мислете глупости, Стийв, аз съм от кавалерията.
— Да, но войната няма да продължи вечно — усмихнах се с безгрижна пресилена усмивка. Тя ме погледна внимателно. Често пъти е полезно да използваш натрупания опит.
Обсъдихме подробностите възможно най-грижливо — Вирджиния не хранеше илюзии — ифритът беше пазен добре, пък и самият той представляваше голяма опасност. Да вярваме, че и двамата ще успеем да видим изгрева, беше най-малкото наивно.
Отново се превърнах във вълк и мушнах муцуна в ръката й. Тя разроши козината ми и аз потънах в мрака.
Избрах си един часовой, който беше свърнал от пътя (естествено, пътят беше преграден със застава). Около жертвата ми имаше и други хора, които бавно се разхождаха назад-напред.
Скрих се зад един пън, който се намираше точно на пътя на часовоя. Зачаках. Той се приближи и аз скочих. Успях да видя очите и зъбите му, проблясващи на брадатото му лице, чух вика му, усетих излъчвания от него мирис на страх. Стоварих се отгоре му. Той падна, опитваше се да се защити. Целех се в гръкляна му, зъбите ми изщракаха. Челюстите ми се вкопчиха в ръката му, почувствах горещия солен вкус на кръвта.
Той закрещя. Разбрах, че са го чули. Двамата сарацини, които бяха най-близо, вече търчаха на помощ. Разкъсах гърлото на първия и се свих на кълбо, за да се нахвърля върху втория.
Той стреля. Куршумът се заби в тялото ми, нащърбявайки го с остра болка. Олюлях се. Но той не знаеше как трябва да се постъпва с върколак. Би следвало да клекне на коляно и да стреля, без да спира, докато дойде ред на сребърния куршум. Ако е необходимо, да се пази от мен дори с щика си, но да стреля. А този тичаше към мен и викаше аллаха на еретичната си секта.
Мускулите ми се стегнаха и аз връхлетях върху него. Пъхнах се под щика, под дулото и го ударих толкова силно, че му избих пушката. Но не дотам, та да падне. Той се задържа на краката си, вкопчи се в тялото ми и увисна.
С лявата си задна лапа го блъснах в крака и той падна, а аз се оказах отгоре му. Това е позицията, към която трябва да се стреми всеки върколак, принуден да влезе в ръкопашен бой. Врътнах глава и се изтръгнах от хватката му, като оставих дълбока рана на ръката му.
Но преди да приключа с него, върху мен налетяха още трима. Сапьорските им лопатки се разхождаха по тялото ми, забиваха се в ребрата ми. Ама обучението им беше калпаво. Хапех наляво и надясно, проправих си път през мелето (вече се бяха натрупали пет-шестима) и се измъкнах на свобода.
Читать дальше