Пол Андерсън - Странникът, който дойде рано сутринта

След като търчахме цял ден нагоре-надолу по баирите, аз установих, че Джералд знае за кравите само толкова, колкото да отличи от коя страна им са опашките и от коя — рогата. Веднъж почти ги бяхме подкарали към къщи, но той неловко им пресече пътя, изпуснахме ги и цялата работа трябваше да се повтори отново. Нервирах се, но въпреки това го запитах учтиво дали може да стриже, да коси или да вършее ръчно. Той отговори с не — не бил живял никога във ферма.

— Жалко — отбелязах аз. — Защото всеки в Исландия може да бърши тези неща, освен ако е разбойник.

От това мое изказване лицето му се изчерви.

— Аз мога да правя доста други неща — каза той. — Дайте ми инструменти и ще ви покажа колко добре мога да обработвам метали.

Тези думи повишиха настроението ми, тъй като, ако трябва да бъдем честни, никой от мъжете вкъщи не ставаше за ковач.

— Е, това вече е достойно занятие. Можеш да ни бъдеш много полезен. — Имах за поправка един счупен меч и няколко изкривени върхове на копия. Освен това да се преподковат всички коне не беше лоша идея. Той си призна, че досега не е поставял подкови, но тогава не обърнах особено внимание на думите му.

Както си хортувахме, стигнахме в дома и там Торгуна излезе разсърдена насреща ни.

— Не можеш да се отнасяш така с госта ни, татко! — възмути се тя. — Да го караш да се блъска цял ден като ратай…

Джералд се усмихна:

— Ще поработя с радост — каза той. — Трябва ми някаква основа, от която да се оттласна, за да започна всичко отначало. Освен това искам да ви се отблагодаря за вашата любезност.

Това разнежи душата ми и аз му казах, че не е негова вината, дето хората в Исландия и в Съединените щати имат различни нрави и обичаи. На сутринта той можеше да почне да се труди в ковачницата и аз щях да му плащам, но въпреки това щяхме да се отнасяме с него като с равен, тъй като изкусните занаятчии у нас са на почит. След тези ми думи слугите ми му отправиха погледи, пълни с черна завист.

Вечерта той отново ни позабавлява добре с историите за своя роден край: независимо дали бяха истински или не, поне бяха интересни за слушане. Оказа се обаче, че той не е достатъчно изискан, тъй като не умееше да съчини дори два куплета със стихове. Изглежда в Съединените щати не обръщат достатъчно внимание на възпитанието.

Каза, че в армията задачата му била да въдворява ред във войската. Коментарът на Хелги беше, че това е нечувано и че той трябва да е много храбър, щом се е осмелявал да обижда толкова много хора. Джералд отговори, че останалите му се подчинявали от страх пред краля. Когато прибави, че срокът на военната служба в Съединените щати бил две години и че хората можели да бъдат мобилизирани в случай на война дори по време на жътва, аз казах, че той явно произхожда от страна, управлявана с желязна ръка от жесток крал.

— Не — отговори той замислено. — Ние сме свободни хора, които казват това, което мислят.

— Но изглежда не можете да правите това, което ви се иска — каза Хелги.

— Е — отговори Джералд, — не можем например да убием човек просто защото ни е обидил.

— И дори ако той е убил някой от вашия род? — попита Хелги.

— Дори тогава. За всички ни отмъщава, когато се наложи, нашият крал.

Аз се усмихнах.

— Дотук измислиците ти минаваха, но сега вече се оплете. Как би могъл един крал дори само да проследи всички убийци, камо ли да им отмъсти. Ами че нали от толкова грижи няма да му остане време да създаде наследник!

Тук избухна страхотен смях и той не можа да ми възрази.

На следващия ден Джералд отиде в ковачницата, съпроводен от един роб, който трябваше да раздухва огъня. През целия този ден и през нощта аз бях зает — ходих при Хялмар Големия нос в Рейкявик, за да купя стадо овце. След това го поканих на гости, така че се прибрахме у дома заедно с него и сина му, Кетил, намръщен червенокос младеж на двадесет зими, на когото Торгуна беше отказала да пристане.

Заварих Джералд да седи унил на пейката в стаята. Носеше дрехите, които му бях подарил аз, тъй като неговите собствени бяха повредени от праха и искрите. Какво друго можеше да се очаква от тоя наивник? Говореше тихо нещо на дъщеря ми.

— Е — попитах аз още с влизането си, — как мина денят?

— Той похаби два наконечника за копия, но ние успяхме да угасим огъня, който беше запалил, преди да изгори ковачницата — съобщи Грим, подхилвайки се.

— Как така? — извиках аз. — Нали каза, че си ковач?

Джералд се изправи и ме погледна предизвикателно: