Пол Андерсън - Мародерът

„Вероятно всички“ — реши Тревелян. Планетата е щедра и плодородна. Безспорно преди катастрофата е била още по-прекрасна, но и сега радваше окото. А природата бързо изцеляваше нанесените й рани.

Водата блестеше и се плискаше сред златистозелените хълмове.

Зад залива се беше ширнал океанът. Слизайки надолу по дигата, Тревелян забеляза големи плитчини, гъсто обрасли с растителност и кипящи от морски живи същества. Но птичи криле не разсичаха въздуха. Повечето — ако не всички — гръбначни бяха загинали. Затова пък нисшите животни бяха оцелели. Насекоми или техни подобия се носеха във въздуха с помощта на невероятно тънки дъгоцветни мембрани. Сребристи риби изскачаха от водата. Вятърът донасяше мирис на сол, на йод, на живот.

Над главата му се носеха редки облаци, сивкави в поразителната синева на небето. Някъде далеч, невидима през деня, се намираше свръхновата. „Фаталната звезда“ — помисли Тревелян, като потрепера. Колко малко са знаели древните астрономи от Земята за нещастията, които предизвиква това явление, чието име те са му дали!

Но Тревелян слезе на планетата в слънчев, мирен, прохладен ден. Въздъхна и се запъти към брега, оглеждайки се. Корабите са потънали или са отплували, откъснали се от изгнилите въжета. През прозрачната вода се виждаха онези, които лежаха в плитчините. Благородните очертания на платноходите не го учудваха, обитателите на планетата не биха ги и направили другояче. Носовата им част беше украсена с бронзови фигури, в чиито позеленели, проядени от корозията останки човек можеше да разпознае цветя, криле, огнени езици, свободни и литнали към небето форми. Голям кораб беше изхвърлен на брега. Корпусът му беше железен и съдейки по комина, имаше парен двигател. Но корабостроителите се бяха постарали върху вълните да изглежда като балерина.

Тревелян приближи до пристанището. Дървените складове бяха разрушени, тук-там бяха обрасли с лиани, но той можеше да си представи как куполообразните им покриви някога са се издигали към небето. Глава на смешно зверче украсяваше стрелата на ръждясала машина, най-вероятно подемен кран.

Тяхното изкуство не би се проявило на фотографии. Свобода на линиите и лекота на формите — ето кое предизвикваше сърцебиене от възторг. Тревелян никога не бе виждал нищо подобно. И двуногите обитатели на планетата с тънки, изящни шестопръсти ръце, с дълги шии и глави с големи клюнове му се струваха живи. Той като че ли чуваше как шумят от вятъра каменните им наметала.

По пътя към града срещаше техните кости.

Лешоядите почти не бяха разбутали телата. Донесеният от вятъра прах се беше натрупал на улиците, превръщайки се в почва. В нея се бяха заровили семена, бяха пуснали крехки корени, които в края на краищата бяха разрушили бетона и камъка. Храстите и лианите плътно покриваха улиците и се катереха по стените. Но растенията настъпваха бавно. Нямаше закъде да бързат. Те бяха завзели крайбрежните квартали и си проправяха път по-нататък, изпращайки напред — както с тъжна усмивка си помисли Тревелян — своите разузнавачи и сапьори.

Покрай улиците бяха строени гранитни, мраморни и каменни сгради, умити от дъждовете, изгорени от слънцето, насечени от ветровете. Само тук-там филизи засенчваха силуетите им. Както и горелефът на стените, сградите се стремяха нагоре, буквално излитаха в небесата. Украсени с колони, балюстради и широки прозорци, някои от тях бяха запазили боята си, която смекчаваше строгите линии.

Тревелян бе озадачен, че липсват паркове и градини. По всичко личеше, че жителите на планетата са обичали и са пазели природата. В украсата на сградите преобладаваше растителният елемент. Но същевременно техните обитатели не са били хора и се изискваше немалко време, за да се схване психологията им. Може би са се наслаждавали от контраста между произведенията на изкуството и откритите пространства. В такъв град животът е бил истинска радост. Дори в ущърб на икономиката местните жители са се стремели да запазят въздуха и водата от шум, мръсотия, отровни отпадъци. Разбира се, имали са късмет, че не е било необходимо къщите да се отопляват. Доколкото Тревелян успя да разбере, заводите са били разположени извън очертанията на града и са се свързвали с него посредством железопътни линии. Достигнатото равнище на техниката е давало възможност да се изработват автомобили, но те не съществуваха. Затова пък Тревелян откри костите на големи четириноги животни, явно използвани за товарен превоз, и конструкции на транспортни средства с примитивни електрически двигатели. Макар разстоянието от четиристотин години да не даваше възможност да се правят еднозначни изводи, създаваше се впечатлението, че въпреки бурното развитие на техниката жителите на планетата са успявали да сведат до минимум замърсяването на околната среда. Сякаш са предвиждали екологическите проблеми и предварително са вземали необходимите мерки. На Тревелян много му се искаше да разбере дали действителността е съответствала на неговите представи.