Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

В нощта на фъртуната, когато пасторът стоеше в камбанарията и я чакаше, Кейт Суифт се отби в канцеларията на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“ с намерението още веднъж да поговори с момчето. След дългата разходка в снега се чувстваше премръзнала, уморена и самотна. Докато вървеше по Мейн Стрийт, забеляза блестящото петно светлина, което падаше на снега от прозореца на печатницата, и някакъв импулс я тласна да отвори вратата и да влезе. Цял час остана край печката и говореше за живота. Говореше разпалено, прочувствено. Оня порив, дето я подгони в снега, сега се изля в слова. Въодушеви се, както понякога в клас пред учениците. Обзе я жаркият копнеж да отвори вратата на живота пред това момче, което някога бе неин ученик и което — смяташе тя — май притежава талант да вникне в същността на живота. Толкова страстен бе този копнеж, че тя го усети като нещо материално. Отново ръцете й хванаха раменете му и тя го извърна към себе си. На мъждивата светлина очите й горяха. Тя стана и се засмя, ала не остро, както обикновено се смееше, а някак странно, боязливо.

— Ще трябва да си вървя — рече учителката. — Ако още миг остана, ще поискам да те целуна.

В канцеларията на вестника настъпи смут. Кейт Суифт се обърна и тръгна към вратата. Тя бе учителка, ала бе и жена. Погледна към момчето и отново я сграбчи онази алчна страст да бъде любена от мъж, страст, която хиляди пъти като хала бе връхлитала плътта й. В светлината на лампата Джордж Уилард вече не изглеждаше момче, а мъж, готов да се справи с ролята на мъж.

Учителката се остави Джордж Уилард да я вземе в обятията си. Внезапно в топлата малка стаичка стана душно и силите й я напуснаха. Облегна се на ниския рафт край стената и зачака. Когато той се приближи и сложи ръка на рамото й, тя се извърна и остави тялото си тежко да се притисне към него. Мигом объркването на Джордж Уилард стана още по-голямо. Подържа за секунда тялото на жената плътно до себе си, после изведнъж тя се скова. Два малки остри юмрука заудряха по лицето му. Когато учителката побягна и го остави самичък, той заснова насам-натам из стаята, като ругаеше озлобено.

И тъкмо насред тоя смут изникна преподобният Къртис Хартман. Щом влезе, Джордж Уилард реши, че в градчето всички са се побъркали. Размахвайки окървавен юмрук из въздуха, свещеникът оповести, че жената, която само миг преди това Джордж бе държал в обятията си, е оръдие на бога, вестителка на правдата божия.

Джордж духна пламъка на лампата, заключи вратата на печатницата и се упъти към къщи. Мина през канцеларията на хотела край Хоп Хигинс, унесен в мечтата да развъжда порове, и влезе в стаята си. Жарта в печката бе угаснала, той се съблече на студено. Мушна се в леглото и чаршафите му се сториха като завивки от сух сняг.

В леглото, където следобед бе прегръщал възглавницата, отдаден на мисли по Кейт Суифт, Джордж Уилард взе да се върти неспокойно. Думите на пастора, който според него ненадейно се бе смахнал, още кънтяха в ушите му. Очите му се взираха в тъмнината. Негодуванието, нещо естествено за всеки объркан мъж, отмина и той опита да проумее случилото се. Но не успя. Отново и отново прехвърли всичко в главата си. Минаха часове, взе да мисли, че е време да се пукне зората. Някъде към четири часа издърпа завивките над шията си и опита да заспи. Когато затвори очи и дрямката го налегна, измъкна ръка и опипом затърси нещо в тъмата.

— Изпуснах нещо от това, дето Кейт Суифт искаше да ми каже — сънливо проломоти той. После се унесе и бе последната жива душа в Уайнсбърг, която заспа в тая зимна нощ.

Син бе на мисис Ал Робинсън — едно време тя държеше ферма на страничния път, дето почваше от разклона на Тръниън Пайк, източно от Уайнсбърг, на две мили отвъд чертите на града. Къщата във фермата бе боядисана в кафяво и щорите на прозорците откъм шосето стояха вечно спуснати. На пътя пред къщата орляк пилци, предвождани от две токачки, се валяха в прахта. Инок живееше тогава с майка си, а като порасна, тръгна в уайнсбъргската гимназия. Старите жители на градчето го помнеха като кротък, усмихнат момък, вечно мълчалив. Когато отиваше в града, крачеше все насред пътя и четеше понякога книга. Каруцарите му крещяха, хокаха го, та да го сепнат и накарат да се дръпне от утъпкания коловоз, за да минат.

Двайсет и една годишен, Инок замина в Ню Йорк и живя в големия град цели петнайсет години. Изучаваше френски и постъпи в рисувално училище с надеждата да развие дарбата си за рисуване. Мислено кроеше планове да замине за Париж и довърши художественото си образование сред тамошните майстори, но за това не му провървя.