Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

И така Инок Робинсън остана в нюйоркската си стаичка сред човечетата на своята фантазия, забавляваше се с тях, говореше им, щастлив както само едно дете може да бъде. Странна сбирщина бяха те, хората на Инок. Бяха произлезли — така аз допускам — от истински хора, които той познаваше и които по някаква непонятна причина му бяха допаднали. Имаше например жена със сабя в ръка, старец с дълга бяла брада, който се скиташе, сподирен неизменно от кучето си, младо момиче, чиито чорапи вечно се свличаха и увисваха над носовете на обувките. Трябва да бяха около двайсетина тия странни фантоми, сътворени от детинския ум на Инок Робинсън, и с тях той живееше в стаичката си.

Ала Инок бе щастлив. Влизаше в стаичката и заключваше вратата. Придавайки си глупава важност, той започваше да говори на глас, да дава нареждания, да обсъжда живота. Бе щастлив и доволен да изкарва хляба си в рекламната агенция, ала ето че нещо се случи. Наистина нещо се случи. Затова се върна да живее в Уайнсбърг и така узнахме за съдбата му. Случи се това — появи се една жена. Така и трябваше да бъде. Той бе безмерно щастлив. Нещо трябваше да влезе в неговия свят. Нещо трябваше да го прогони от нюйоркската стаичка, за да доживее остатъка от дните си като невзрачна, треперяща мижитурка, която подрипва из уличките на едно провинциално градче в Охайо привечер, след като слънцето превали зад конюшнята на Уесли Мойър.

А сега — ето какво се бе случило. Една вечер Инок всичко сподели с Джордж Уилард. Беше му потребно да поговори с някого и избра младия репортер, тъй като по една случайност се сбраха, когато момъкът бе с настроение да го разбере.

Тъгата на младостта, тъгата на младия мъж, тъгата на едно пораснало вече момче в сбутано градче в тая късна есен развързаха езика на стария човек. Тъга сковаваше сърцето на Джордж Уилард, това бе тъга без причина, ала тя трогна Инок Робинсън.

Вечерта, когато двамата се срещнаха и заприказваха, валеше дъжд — ситен, прогизващ октомврийски дъжд. Настъпил бе краят на благодатната година, нощта трябваше да е приказна, с месечина на небето, а въздухът — резлив и свеж, с обещание за скорошен мраз. Ала не бе така. Валеше и малки локвички блестяха под фенерите на Мейн Стрийт. В мрака черни води се стичаха от дърветата в горичката отвъд панаирната площадка. Около корените им, които тук-таме изпъкваха над земята, се бяха сплъстили мокри листа. В градините зад уайнсбъргските къщи сухи и сгърчени картофени стебла лежаха прекършени по земята. Свършили вече вечерята си, мъжете, които мислеха да наминат привечер към центъра, да разменят някоя приказка с други мъже в дъното на някой дюкян, се отказаха от намерението си. Джордж Уилард цапаше в дъжда и се радваше, че вали. Тоя дъжд пасваше на настроението му. И той бе като Инок Робинсън, старецът се измъкваше нощем от стаичката си и блуждаеше самотен из улиците. Бе досущ като него, само дето бе израснал висок момък и не смяташе, че върви на мъж да циври и хленчи. От месец майка му бе тежко болна и ето отчасти причината за неговата тъга, но само донякъде. Той мислеше за себе си, а това винаги навява у младите печал.

Инок Робинсън и Джордж Уилард се срещнаха под дървения навес, дето се простираше над тротоара пред работилничката за каруци на Войт, на Моми Стрийт, току до главната улица на Уайнсбърг. Оттам по окъпаните от дъжда улици поеха заедно към стаичката на стареца — на третия етаж в Хефнъровата сграда. Младият репортер тръгна с желание. Покани го Инок Робинсън, след като бяха побъбрили десетина минути. Младежът изпита лека боязън, но досега никога в живота си не беше толкова заинтригуван. Стотици пъти бе чувал да говорят, че на стареца нещо му хлопа, но себе си смяташе за мъжествен и безстрашен, тогава защо да не отиде. Още от самото начало, на улицата под дъжда, старецът заговори по странен начин, мъчейки се да разкаже историята на стаичката си на Уошингтън Скуеър и своя живот в нея.

— Ако се понапънеш, ще разбереш всичко — заключи той. — Заглеждах те, когато минаваше край мен по улиците и мислех, че ти тъкмо ще ме разбереш. Не е трудно. Трябва само да повярваш на онова, което казвам, просто слушай и вярвай, това е всичко. Инок Робинсън разказваше на Джордж Уилард в стаичката си в Хефнъровата сграда и минаваше единайсет вечерта, когато стигна до същественото — до разказа за жената и за онова, дето го прокудило от големия град да се върне в Уайнсбърг самотен и смазан. Седеше на походното легло край прозореца, подпрял глава на ръката си, а Джордж се бе наместил на стола до масата. На масата стоеше газена лампа и стаичката, макар и почти гола, бе извънредно чиста. Докато старецът разправяше, на Джордж Уилард му се дощя да стане от стола и да се смести на походното легло до него. Искаше да обгърне с ръка дребничкия старик. Той говореше в мрачевината, а момчето слушаше, преизпълнено с печал.