Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— Тя взе да ме посещава там, след като от години в стаичката не бе стъпвал никой — говореше Инок Робинсън. — Видя ме в преддверието на къщата и се запознахме. Не разбрах какво точно правеше в собствената си стая. Така и не влязох там. Май че бе музикантка, свиреше на цигулка. Идваше сегиз-тогиз, почукваше на вратата, аз й отварях. Влизаше и сядаше до мен, просто седеше, гледаше наоколо и нищичко не казваше. Искам да кажа — не казваше нищо съществено.

Старикът се надигна от походното легло и се разтъпка из стаята. Палтото, което носеше, бе прогизнало от дъжда и капчици вода се стичаха и тупваха глухо на пода. Щом седна пак на походното легло, Джордж Уилард стана от стола и се смести до него.

— Чувство някакво хранех към нея. Седеше тя с мене в стаята и бе някак прекалено голяма за тая стая. Имах усещането, че избутва всичко друго настрани. Ние си приказвахме за дреболии, но мен не ме свърташе. Щеше ми се да я докосна с ръка, да я целуна. Ръцете й бяха такива здрави, лицето й — толкова добро и тя все ме гледаше в очите.

Треперящият глас на старчето секна, тялото му се разтресе сякаш от студ.

— Страх ме беше — прошепна той. — Ужасно ме беше страх. Исках да не я пускам вътре, когато почука, но не изтрайвах кротко на място. „Недей, недей!“ — виках си, ала пак ставах и пак отварях вратата. Тя бе толкова зряла, разбираш ли? Тя беше жена. Мислех, че изглежда по-голяма от мене там, в оная стая.

Инок Робинсън се взираше в Джордж Уилард, сините му детски очи блестяха в светлината на лампата. Отново тръпка премина по тялото му.

— През цялото време хем я исках, хем не я исках — поясни той. — И тогава почнах да й разказвам за своите хора, разказах й всичко онова, дето имаше смисъл за мене. Мъчех се да мълча, да запазя своето аз за себе си, ала на — не успях. Изпитвах същото, което изпитвах, като й отварях вратата. Някой път до болка ми се щеше да се махне и никога вече да не стъпи при мене.

Старикът скокна на крака, гласът му се тресеше от вълнение.

— Една нощ се случи нещо. Направо обезумях, исках да я накарам да ме разбере, да проумее какво велико нещо бях аз в оная стаичка. Исках да види колко важен бях. Повтарях й го един път, втори път. А когато понечи да си тръгне, скокнах и заключих вратата. Обикалях стаята подир нея. Говорех ли, говорех и сетне изневиделица всичко се сгромоляса. Съзрях нещо в очите й и проумях, че ме е разбрала. А може би през цялото време е разбирала. Разбеснях се като хала. Не можех да го понеса. Исках да го знае, а виждаш ли, не можех да й позволя да го знае. Почувствах, че сега тя всичко ще научи, че аз ще затъна, ще бъда погълнат, разбираш ли? Ето какво стана. Сам не знам защо.

Старчето се отпусна на един стол до лампата, а момчето слушаше с благоговение.

— Тръгни си, момче — рече старият. — Не стой повече тука, при мен. Мислех си, че ще е по-добре да ти разкажа, ама не излезе така. Не ща повече да говоря. Върви си!

Джордж Уилард поклати глава и повелителна нотка се прокрадна в гласа му:

— Не спирай сега. Разкажи всичко докрай! — настоя остро той. — Какво стана? Разкажи ми историята докрай.

Инок Робинсън скокна, хвърли се към прозореца, който гледаше към опустялата главна улица на градчето. Джордж Уилард застана до него. Стояха двамата до прозореца, избуялото, непохватно момче-мъж, и дребничкият, съсухрен мъж-момче. Детинският, възбуден глас продължи разказа си:

— Аз я нахоках. Обсипах я с отвратителни слова. Наредих й да си върви и никога да не се връща. О, какви чудовищни приказки изтърсих! Правеше се отначало, че не разбира, а аз ругаех ли, ругаех. Крещях и тропах с крака. Цялата къща закънтя от ругатните ми. Не исках повече да я видя и знаех, че след всичко, дето изприказвах, няма никога да я видя.

Гласът му секна, старецът разтърси глава.

— Съдено било да се сгромоляса всичко — рече той смирено и тъжно. — Излезе си тя през вратата и всичкият живот, дето го имаше в стаята, тръгна след нея. Отведе със себе си всичките мои създания. До едно всички се изнизаха по петите й. Ето какво стана.

Джордж Уилард се обърна и напусна стаята на Инок Робинсън. Когато прекрачваше прага, в тъмното откъм прозореца долетя пискливото старческо гласче, което хленчеше и се вайкаше:

— Сам съм аз, сам-саменичък — викаше гласът. — Каква топлота и приятелство имаше в стаята ми, а сега — пак съвсем сам!

Бел Карпентър имаше смугла кожа, сиви очи и плътни устни. Бе висока и снажна. Когато я навестяваха черни мисли, ставаше гневна и мечтаеше да е мъж и да налегне някого с юмруците си. Работеше в шапкарския магазин на мисис Кейт Макхю и по цял ден префасонираше шапки, седнала до един прозорец в задната част на магазина. Бе дъщеря на Хенри Карпентър, счетоводител в Първа национална банка в Уайнсбърг, и живееше с баща си на края на Бъкай Стрийт в мрачна стара къща. Къщата бе обградена от борове, под които не растеше трева. Един ръждив ламаринен улук откъм задната страна се бе отковал и щом задухаше вятър, почваше да се блъска о покрива на малката барачка в двора и да вдига страхотна тупурдия, която понякога продължаваше по цяла нощ.