Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Възбуден, безсилен да понесе товара на мислите си, младежът предпазливо се запромъква напред в тясната пресечка. Куче се спусна подпре му, той го замери с камък, за да го отпъди. На прага на една от къщичките се показа човек и завика по кучето. Джордж стигна до някакво празно място, отхвърли глава назад и погледна небето. Почувства се неизречимо голям, променен от простото изживяване, през което бе преминал, и с трепетно вълнение протегна в нощната тъма ръце високо над главата си и промълви нещо. Завладя го желание да говори, изрече няколко несвързани думи — те просто се изтърколиха от устните му, — каза ги, защото бяха смели думи, пълни със смисъл:

— Смърт — рече той, — нощ, море, страх, красота!

Джордж Уилард остави незастроеното място, стъпи отново на тротоара и погледна към къщиците. Имаше чувството, че всички обитатели на малката уличка биха могли да му бъдат братя и сестри, прииска му се да събере смелост, да ги повика навън и всекиму да стисне ръката.

— Ех, да имаше една жена тука, да я хвана за ръката и да се затичаме, докато и двамата останем без дъх — помисли си той. — Тогава бих се почувствал по-добре.

С мисъл за жена той излезе от малката уличка и тръгна към дома на Бел Карпентър. Реши, че тя би разбрала настроението му и че най-накрая ще се издигне в очите й, ще постигне положение, което отдавна мечтаеше да постигне. Когато преди време излизаше с нея и целуваше устните й, връщаше се, преизпълнен от гняв към себе си. Имаше чувството, че го използват с някаква неясна цел и близостта не му доставяше наслада. А сега реши, че изведнъж е станал твърде голям, за да го използва който и да е.

Преди Джордж да стигне дома на Бел, тук бе идвал друг посетител. Ед Хандби бе приближил до портата и беше извикал Бел навън, за да се опита да й говори. Гласеше се да я помоли да тръгне с него и да му стане жена, но когато тя се показа и застана край вратата, самоувереността му го напусна и той се начумери.

— Стой настрана от оня хлапак — беше изръмжал Ед, имайки предвид Джордж Уилард, и после, без да знае какво друго да й каже, обърна гръб да си върви. — Ако ви пипна двамата, ще ти премажа костите, и неговите също — добави той. Бюфетчията бе дошъл да ухажва, а не да заплашва и се вбеси от собствения си провал.

Когато любимият й замина, Бел влезе вътре и бързо хукна нагоре по стълбите. През прозореца на горния кат на къщата видя как Ед Хандби прекоси улицата и седна пред къщата на съседите връз един камък, на който стъпваха, за да яхнат коня. Седеше неподвижно в мрачината, хванал главата си с две ръце. Приятно й стана от тази гледка и когато Джордж Уилард се изправи пред портите й, тя го посрещна възбудено и бързо наложи шапката си. Мислеше си, че ако се разходи с младия Уилард из улицата, Ед Хандби ще ги последва. Искаше й се да го поизмъчи.

Бел Карпентър и младият репортер цял час се разхождаха под дърветата в сладкия нощен въздух. Джордж Уилард бе зареден с големи слова. Чувството за мощ, което го завладя, докато стоя в тъмната малка пресечка, все още не го напускаше и той говореше дръзновено, перчеше се, ръкомахаше смело. Щеше му се Бел Карпентър да разбере, че той осъзнава някогашната си слабост, но вече се е променил.

— Ще видиш, че не съм същият — пъхнал ръце в джобовете, заяви той и се вгледа дръзко в очите й. — Не знам причината, но е така. Ти или ще ме приемеш за мъж, или ще ме оставиш на мира. Това е положението.

Жената и момчето се скитаха нагоре-надолу из стихналите улици под новия сърп на луната. Когато Джордж престана да дърдори, кривнаха по една странична уличка, пресякоха по малко мостче към пътечката, дето минаваше по билото на хълма. Тоя хълм почваше от водоема при помпената станция и се издигаше нагоре до панаирната площадка. Билото бе обрасло в гъсти шубраци и ниски дръвчета, а сред гъсталаците имаше тук-таме полянка, застлана с висока трева, сега корава и замръзнала.

Джордж Уилард следваше жената нагоре по ската, изведнъж сърцето му лудо заби, раменете му се изопнаха. Тутакси реши, че Бел Карпентър се готви да му се отдаде. Новата сила, дето бе почувствал — мислеше си той, — сигурно някак е въздействала и на нея и е улеснила завоеванието му. Тая мисъл го зашемети, опияни се от чувство за мъжка мощ. Макар да се подразни, че докато вървяха, тя много-много не го слушаше, фактът, че дойдоха заедно чак дотук, разпръсна всичките му съмнения.

— Ето на̀, различно е, всичко е различно — мислеше си той и като я хвана за рамото, обърна я към себе си и я загледа с очи, искрящи от гордост.