Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

А що се отнася до Джеси Бентли — макар и крехко сложен, у него имаше нещо, дето не можеше лесно да се смаже. Имаше кестенява къдрава коса и сиви очи, които понякога бяха сурови и прями, друг път — колебливи и несигурни. Не само бе слабичък, но и дребен на ръст. Устата му бе като устата на чувствително и страшно упорито дете. Джеси Бентли бе фанатик. Човек, роден не за това време и това място, затова страдаше, но караше и другите да страдат. Така и не успя да получи от живота това, което искаше, пък и не знаеше какво иска. Твърде скоро след завръщането му във фермата всички взеха да се плашат от него, а жена му, дето трябваше да му е най-близка, както бе майка му, също се боеше от него. За две седмици старият Том Бентли му прехвърли цялата собственост и се оттегли на заден план. Всички се оттеглиха на заден план. Въпреки своята младост и неопитност, Джеси познаваше изкуството да владее душите на хората. Задълбаваше се така всеотдайно във всичко, което казваше или правеше, че никой не го разбираше. Накара всички във фермата да работят, както никога преди, и все пак нямаше радост в труда им. Нещата потръгнаха, но те потръгнаха за Джеси, а не за хората, които зависеха от него. Ала и Джеси, като хилядите юначни мъже, дошли на тоя свят тука, в Америка, в тези по-късни времена, и той не бе изцяло силен. Можеше да владее другите, но не можеше да владее себе си. За него ръководенето на фермата бе лесна работа, хем я ръководеше така, както никой преди. Щом се завърна от Клийвланд, където бе отишъл да се учи, той се затвори, изолира се от хората и взе да крои планове. Ден и нощ мислеше за фермата и затова преуспя. Мъжете от околните ферми се бъхтеха жестоко и се преуморяваха жестоко, та не можеха да мислят, докато мисълта за фермата и непрестанните кроежи за нейното бъдеще бяха за Джеси утеха. Това сякаш донякъде засищаше неговата страстна натура. Веднага пристрои едно крило към старата къща и просторната стая, обърната на запад, имаше едни прозорци с лице към оборите и други — с изглед към нивите. Джеси сядаше до прозорците и потъваше в размисъл. Седеше така — час след час, ден след ден, гледаше земята и мислеше за новото си място в живота. Страстното пламъче, което носеше в гърдите си, лумна, а очите му станаха непроницаеми. Искаше добивите от неговата ферма да нямат равни в целия щат, а после се появи друго желание. Оня ненаситен глад отвътре караше очите му да трепкат колебливо и го правеше все по-мълчалив и затворен пред другите. Би дал всичко, за да постигне мир, ала скрит страх му казваше, че за него мир никога няма да има.

Физически Джеси Бентли бе страшно жизнен. Дребната му фигура бе събрала силата на поколения от юначни мъже. Още като момче, когато живееше във фермата, бе извънмерно пъргав и жив, такъв бе по-късно в училище. Там учеше и размишляваше върху бога и Библията и им се посвети с цялата си душа и сърце. Времето минаваше, почна по-пълно да опознава хората и тогава взе да си мисли, че е изключително същество, че се отличава от ближните си. Копнееше жарко да направи от своя живот нещо велико, заглеждаше се в съселяните си, виждаше ги как скотски живеят и му се струваше, че не би понесъл да се превърне в такъв скот. Погълнат изцяло в размишления за себе си и собствената си съдба, той бе сляп да проумее, че младата му жена се пресилва с тежката работа — още повече сега, наедряла от майчинството и затрива себе си, за да му служи, макар че всъщност, той не искаше нарочно да бъде лош с нея. Когато баща му — престарял и прегърбен доземи от труд и мъка — му прехвърли имота и се свря в едно кътче да чака смъртта, Джеси сви рамене и прогони завинаги стареца от мислите си.

В стаята край прозореца, който гледаше към просторните земи, сега негова собственост, Джеси седеше и размишляваше за собствените си дела. Откъм оборите долавяше трополенето на конски копита и неспокойното шаване на добитъка. Далеч, отвъд нивите, виждаше още стада, разпилени по тучните склонове. Гласовете на ратаите — на неговите ратаи, които се трудеха за него — долитаха през прозореца. Откъм мандрата се носеше равномерното и глухо думкане на буталото, с което тъпоумната Илайза Стаутън биеше маслото. И мисълта на Джеси се зарея още по-назад, към хората от времето на Стария завет, които също притежавали земи и стада. Спомни си как господ слязъл от небесата и разговарял с тях, прииска му се господ и него да забележи, и с него да поговори. Обзе го трескав момчешки копнеж да постигне в своя земен живот сладостната тръпка на величието, позната на хората от Стария завет. Бе човек набожен, на глас отправи молитва към бога и звучността на собствените му слова разпали и подхрани копнежа му.