Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— Аз съм нов вид човек, владетел на тия земи — заговори той. — Погледни към мене, господи, погледни към моите съседи и към всички, работили тук преди мен! О, господи, сътвори от мен нов един Джеси, като онзи от древността, за да водя хората и да стана баща на синове, които ще бъдат водачи!

Въодушевен от думите си, Джеси скочи и възбудено закрачи из стаята. Въображението му го рисуваше като човек от древни времена сред древни народи. Нивите, които се ширеха пред погледа му, се превърнаха в значими земни предели и фантазията му ги насели с нови племена, все негови издънки и потомци. Представи си, че както в ония древни и различни времена, и днес могат да се създават царства и животът на хората да получава нов подтик от силата на бога, който говори чрез своя избран служител. Мечтата на Джеси бе чрез него да се осъществява божественото провидение.

— По божия воля дойдох по тия земи — заяви Джеси на висок глас, дребничката му фигура се изопна и му се стори, че ореолът на божието признание обрамчва главата му.

Май трудничко ще бъде днешните люде да разберат Джеси Бентли. В последните петдесет години настъпиха грамадни промени в живота на нашите хора. Всъщност извърши се революция. С гръм и трясък започна настъплението на индустриализма, крясъкът на милиони нови гласове от отвъд океана се вля в нас, влакове почнаха да щъкат напред-назад, градовете се разраснаха, изградиха се междуселищни железопътни мрежи, влакове влизат и излизат от градовете и минават покрай фермите, а в още по-нови времена нахлуването на автомобила извърши чудовищен прелом в живота и в мисловните навици на нашите хора от Средна Америка. Във всеки дом днес има книги с жалко въображение и набързо написани, сякаш в крак с надпреварата във времето, списания се разпространяват в милиони тиражи, вестниците са навсякъде. Днес съзнанието на фермера, застанал край печката в селския магазин, прелива от слова, както на градския човек. Вестници и списания са го напомпали с информация до краен предел. Ала част от едновремешното тъпо невежество, което обаче носеше и прелестна детинска невинност, изчезна завинаги. Фермерът край печката се родее с хората от града и заслушаш ли се в речта му, ще видиш, че тя е така гладка и така безсмислена като приказката на всеки от нас, който се пише потомствен гражданин.

Ала по времето на Джеси Бентли — времето след Гражданската война — в провинциите на целия Среден Запад не било така. Хората се пребивали от работа, от съсипия не им било до четене. Нямали желание за думи, напечатани връз хартия. Докато се трепели по нивите, обземали ги смътни, неоформени мисли. Те вярвали в бога и в божията власт над техния живот. Неделен ден се сбирали в малките протестантски църквици да послушат за бога и неговите дела. Тия църкви били център на обществения и духовен живот на времето. Образът на бога властвал в сърцата на хората.

И така, роден с въображение и натрупал огромна интелектуална енергия, Джеси Бентли с цялото си сърце се обърна към бога. Когато войната отне живота на братята му, в това той съзря божия пръст. Когато баща му се поболя и нямаше сили да управлява фермата — и това прие за знамение от бога. В големия град, когато му пратиха вест, цяла нощ той се скита из улиците, потънал в размисли, а когато се прибра у дома, пое фермата и работата потръгна, пак бродеше по цели нощи по горите и заоблените бърда и мислеше за бога.

По време на тия нощни скиталчества взе да вярва, че според божията промисъл му е отредено да стане велик. Почна да става ненаситен и нетърпелив, измъчваше се, че имотът му стига само шестстотин акра. Коленичил в ъгълчето до оградата на някоя ливада, той издигаше глас към смълчаните небеса и като вдигнеше взор, виждаше как звездите му отвръщат със своето сияние.

Една вечер, няколко месеца след бащината му смърт, когато всеки миг жена му Катрин очакваше дете, Джеси излезе от къщи и пое надалеч в мрака. Фермата на Бентли се гушеше в неголяма долинка, напоявана от водите на Уайн Крийк. Джеси Бентли тръгна край поточето, стигна края на своята ферма и прекрачи в земите на съседите. Тук долината постепенно се разширяваше, после отново се стесни, а той не спираше да върви. Пред очите му се откриваха ширни простори от ниви и гори. Луната надникна иззад облаците, Джеси изкачи невисок хребет и приседна за размисъл.

Мислеше си, че като предан божи служител цялата ивица земя, дето преброди тая вечер, нему трябва да принадлежи. Сети се за загиналите си братя и мислено ги укори, че не са работили още по-усърдно, та да завладеят повече земи. Край него в лунната нощ малкото поточе препускаше върху облите камъни и Джеси отново зарея мисли към древните хора, които също като него притежавали стада и земи.