Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Изведнъж от устата на Джордж Уилард плисна словесен порой. Спомни си погледа, дето се таеше в очите на девойката, когато се разминаваха из улиците, спомни си писъмцето, дето бе получил заранта. Нерешителността го напусна. Шушуканията по неин адрес, които обикаляха града, му вдъхнаха увереност. Превърна се в истински мъж, смел и настъпателен. А в сърцето му ни капчица състрадание към кея.

— Аа, хайде, ела! Няма страшно! Никой няма да узнае! Никой нищо няма да разбере! — подканваше той.

Тръгнаха по тесен тротоар, застлан с тухли, а от процепите стърчаха високи бурени. Тук-таме тухлите липсваха, тротоарът ставаше грапав и изровен. Той я хвана за ръката, която се оказа също грапава и някак си приятно малка.

— Не бива да ходя надалеч — гласът й бе тих, невъзмутим.

Прекосиха мостче над тясна вада, отминаха друго празно място, засадено с царевица. Уличката свърши. По пътеката отстрани на шосето се наложи да вървят един зад друг. Отвъд шосето почваше ягодовата градина на Уил Оувъртън, където бе струпана цяла камара от дъски.

— Уил ще си строи барака да прибира щайгите с ягоди — поясни Джордж, като седнаха връз дъските.

Когато Джордж Уилард се върна на Мейн Стрийт, часът минаваше десет и бе почнало да ръми. Преброди улицата три пъти от край до край. Дрогерията на Силвестър Уест стоеше още отворена, той влезе и си купи пура. Стана му драго, че Шорти Крандъл, продавачът, го изпрати до вратата. Скрити под навеса на магазина, постояха пет минути навън и побъбриха. Джордж Уилард изпита облекчение. Искаше му се повече от всичко сега да побъбри с някой мъж. Когато наближи ъгъла към „Ню Уилард Хаус“, взе тихичко да си подсвирква.

По тротоара от страната на магазинчето за платове, което държеше Уини, имаше висока дъсчена ограда, облепена с циркови афиши. Той поспря, престана да свирука, изопна се неподвижно в мрака и се заослушва напрегнато, сякаш някой го зовеше по име. И отново нервно се изсмя.

— Тя няма да ме издаде. Пък и никой не знае — твърдоглаво изломоти той и продължи пътя си.

По всяко време из фермата на Бентли можеха да се видят трима-четирима стари хора — те или седяха на чардака пред къщата, или чоплеха нещо лениво из градината. Трите възрастни жени бяха сестрите на Джеси — безцветни същества с глухи гласове. А мълчаливият старец с оредели бели коси бе чичото на Джеси.

Къщата във фермата бе от дърво, с дъсчена обшивка върху скелет от греди. В интерес на истината къщата не бе една, а купчина от постройки, свързани помежду си по доста чудноват начин. Вътрешността криеше ред изненади. Стълбички водеха от дневната в трапезарията, стълбички имаше навсякъде — едни нагоре, други надолу — и по тях се минаваше от една стая в друга. Дойдеше ли време за храна, къщата се оживяваше като кошер. Всичко тънеше в покой до един момент, после изведнъж се разхлопваха врати, нозе затрополваха по стъпалата, долиташе шепот на глухи гласове и от десетки потулени кътчета изникваха хора.

Освен старците, за които вече споменахме, още много народ живееше в дома на Бентли. Четиримата ратаи, прислужницата, наречена леля Кали Бийб, която се занимаваше с домакинството, тъпоумното девойче Илайза Стаутън, което оправяше леглата и помагаше в доенето на кравите, момчето, което работеше в конюшнята, и самият Джеси Бентли, собственик и повелител на всичко.

Около двайсетина години след Американската гражданска война северните области на Охайо, където се намираха фермите на фамилията Бентли, почнаха да изоставят пионерския начин на живот. Джеси вече притежаваше машини за вършеене на зърното. Бе издигнал модерни хамбари, земите му се отводняваха чрез грижливо изграден кирпичен канал, ала за да вникнем в душата на човека, трябва да се върнем назад, в по-ранни времена.

Няколко поколения от рода Бентли живеели преди Джеси в Северно Охайо. Дошли като преселници от щата Ню Йорк, закупили земи, когато тия земи били все още неусвоени и земята струвала евтино. Дълги години, както всички заселници по Средния Запад, живеели страшно бедно. Гъсти гори, непроходими от нападали трупи и шубраци, покривали земите, по които се настанили. Изсичането на горите и нарязването на оголените трупи изисквало тежък, продължителен труд и все още оставали дънери, които да им бъркат сметките. Плуговете порели почвата и удряли на скрити коренища, навсякъде имало камънаци, по ниските места се събирала вода, младата царевица пожълтявала, побелявала се и загивала.