Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Като се огледа боязливо наоколо, Джордж Уилард се надигна от писалището си в канцеларията на вестника и бързешком се измъкна през задния вход. Вечерта бе облачна и топла, все още нямаше осем часът, а из тясната уличка на гърба на „Уайнсбърг Ийгъл“ бе тъмно като в рог. Впряг коне, вързани в мрака за някой дирек, удряха копита в твърдата, спечена земя. Току изпод нозете на Джордж Уилард изскокна котка и се стрелна в нощта. Младежът бе изнервен. Цял ден бе вършил работата си, но главата му се въртеше, бе като замаян от удар. В тъмната уличка го полазиха тръпки — тръпки на уплаха.

Джордж Уилард продължи в тъмата, като стъпваше зорко и предпазливо. Задните входове на уайнсбъргските магазини зееха отворени и Джордж виждаше вътре хората, насядали под лампите. В галантерията на Майърбаум съпругата на кръчмаря, мисис Уили, стоеше до тезгяха с кошница през ръка. Сид Грийн, продавачът, я обслужваше. Бе се облегнал на щанда и съсредоточено й говореше.

Джордж Уилард приклекна и с един скок прескочи пътеката светлина, която идеше от вратата. Хукна напред в тъмата. Старият Джери Бърд, пияницата на градчето, се бе проснал на земята зад кръчмата на Ед Грифин и спеше. Както тичаше, Джордж се препъна в разперените му нозе. Пияният се изсмя дрезгаво.

Джордж Уилард отиваше на приключение. Цял ден се колебаеше дали да се реши на приключението и ето че сега пристъпи към действие. От шест часа седеше в канцеларията на вестника и все за това мислеше.

Но до решение така и не стигна. Просто скокна на крака, профуча край Уил Хендерсън, който проверяваше за печатни грешки в печатарското отделение, и се завтече по тясната уличка.

Тичаше от улица в улица Джордж Уилард и навсякъде избягваше хората. Ту пресичаше шосето, ту пак се връщаше. Минаваше ли под уличен фенер, нахлупваше шапката над очите си. Не смееше да се замисли. Съзнанието му бе сковано от страх, ала това бе нов, непознат страх. Боеше се, че приключението, в което се впуска, може да се провали, че мъжеството му ще го напусне и ще трябва да се върне.

Джордж Уилард завари Луиз Тръниън в кухнята на бащиния й дом. Миеше съдове под светлината на газена лампа. Стоеше зад стъклената врата на малката, схлупена като барака кухня в дъното на къщата. Джордж Уилард спря пред оградата от колове и се помъчи да обладае вълнението, което разтърсваше цялото му тяло. Само една тясна лехичка, засадена с картофи, го отделяше от приключението. Пет минути минаха и чак тогава събра сили да извика:

— Луиз, ей, Луиз! — Ала викът полепна по гърлото му. Изтръгна само дрезгав хрип.

Луиз Тръниън приближи към лехичката с картофи, с кърпа за чинии в ръце.

— Откъде знаеш, че искам да изляза с теб? — рече тя нацупено. — Много пък си сигурен!

Джордж Уилард онемя. Без да продумат, и двамата стояха в тъмното, разделени само от коловете на оградата.

— Ти тръгни — прошушна тя. — Татко си е вкъщи. Аз ще те настигна. Чакай при плевнята на Уилямс.

Младият репортер бе получил от Луиз Тръниън писмо. То пристигна тая заран в канцеларията на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. Писъмцето бе кратко. „Ако ме искаш, твоя съм“, казваше то. Джордж се подразни, дето сега, в мрака край оградата, тя се правеше, че помежду им няма нищо.

— Ама че безочие! Ей богу, това се казва безочие! — мърмореше си възмутено и крачеше напред, край цяла редица незастроени места, засадени с царевица. Царевичните стъбла стигаха до рамото му и почваха от самия плочник.

Луиз Тръниън се показа на вратата на къщата, облечена пак в карираната оксфордена рокличка, с която миеше чиниите. Беше и без шапка. Момчето я видя как стои на вратата с ръка върху дръжката и говори с някого вътре, несъмнено — с баща си, стария Джейк Тръниън. Старият Джейк бе почти глух и тя се провикваше. После вратата се хлопна и малката странична уличка потъна в мрак и тишина. Джордж Уилард се разтрепера по-жестоко от всякога.

Скрити в сянката на Уилямсовата плевня. Джордж и Луиз стърчаха прави, нямаха смелост да заговорят. Тя не бе някаква хубавица, а отстрани на носа й имаше черна сажда. Сигурно се е почесала по носа, след като е пипала тенджерите в кухнята, помисли си Джордж.

Младежът нервно се разсмя.

— Колко е топло! — рече той. Искаше му се да я докосне с ръка. „Ама че съм бъзльо!“, мислеше си той. Чувстваше, че само ако докосне гънките на мърлявата й оксфордена рокля, би изпитал неземна наслада. Тя взе да се задява:

— Ха, мислиш си, че те бива повече от мен. Де, де, като че не знам! — и пристъпи по-близичко до него.