Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

— Ще взема да се поразходя — отвърна момчето, изниза се неловко от стаята и затвори вратата след себе си.

Доктор Парсивал бе грамаден мъж с увиснала уста, затисната от жълтеникави мустаци. Не сваляше от гърба си мърлява бяла жилетка, от чиито джобове стърчаха няколко дълги и тънки пури. Зъбите му бяха черни и неправилни, но необичайното беше в очите му. Левият клепач неспирно потрепваше: спускаше се и веднага отскачаше нагоре — досущ като транспарант на прозорец — сякаш вътре в главата на доктора някой дърпаше шнура.

Доктор Парсивал имаше симпатии към момчето, към Джордж Уилард. Когато се запознаха, Джордж бе вече изкарал година във вестник „Уайнсбърг Ийгъл“, а запознанството им бе изцяло работа на доктора.

Един ден късно следобед Уил Хендерсън, собственик и редактор на вестника, се отби в кръчмата на Том Уили. Мина по една тясна уличка, шмугна се през задния двор на кръчмата и се запи — пиеше трънков джин с газирана вода. Уил Хендерсън бе голям сластолюбец, ала вече на четиридесет и пет. Въобразяваше си, че джинът му възвръща младостта. Като всеки сладострастник обичаше да говори за жени и пропиля цял час в кръчмата, за да клюкарят с Том Уили. Кръчмарят бе дребен и широкоплещест, с чудати белези по ръцете. Дамга по рождение — като ония яркочервени петна, дето се срещат по лицата на хората — бе обагрила в алено пръстите и опакото на ръцете му. Докато бъбреше с Уил Хендерсън, Том стърчеше прав край бара и потриваше ръце. Колкото повече се разгорещяваше в приказките, толкова по-пурпурни ставаха пръстите му. Като да бяха топнати в кръв, която вече засъхва и бледнее.

И докато Уил Хендерсън стоеше на бара, зяпаше в червените ръце на Том и одумваше жените, в канцеларията на „Уайнсбърг Ийгъл“ неговият помощник Джордж Уилард слушаше историите на доктор Парсивал.

Доктор Парсивал пристигна тутакси, щом Уил Хендерсън се измъкна. Човек ще рече, че докторът е дебнал иззад прозореца на кабинета си и само е чакал редакторът да свърне по тясната уличка. Влезе през предната врата, намери стол, запали пура и като кръстоса крак връз крак, започна да говори. Явно си бе наумил да убеди момчето, че е възприел нарочно една линия на житейско поведение, която сам не знаеше как да обясни.

— Ако си наблюдателен, не може да не ти направи впечатление, че макар да минавам за доктор, имам адски малко пациенти — подхвана той. — Има си причина за това. Не е случайност и не защото разбирам от медицина по-малко от кой да е друг. Аз не искам пациенти — продължи той. — Има си причини за това. Не е поза. Ако се замислиш, причината е всъщност в характера ми, който проявява доста чудати склонности. Защо ти говоря тия неща — не знам. Бих могъл да си трая и сигурно повече щеше да ме уважаваш. Ама страшно ми се иска да те накарам да ми се възхищаваш, това е. Не знам защо. Но затова ти говоря. Занимателно, нали?

Често пъти докторът се впускаше в разни дълги истории из своя живот. На момчето тия истории изглеждаха неподправени и мъдри. Взе да гледа с възторг на нечистоплътния дебеланко и в оня подиробед, когато Уил Хендерсън се измъкна, той с тръпнещ интерес очакваше пристигането на доктора.

Доктор Парсивал живееше в Уайнсбърг от близо пет години. Бе от Чикаго и като пристигна, бе така жестоко пиян, че се сби с Албърт Лонгуърт, носача от гарата. Сбиването започна заради някакъв куфар и завърши с прибирането на доктора в местния дранголник. Щом го пуснаха, той си нае стая над обущарницата в долния край на Мейн Стрийт и окачи табелката, която го провъзгласяваше за доктор. Макар да имаше съвсем малко пациенти, и то все сред бедняците, дето нямаха с какво да плащат, изглежда, разполагаше с бол пари да покрива нуждите си. Спеше в кабинета, който бе невиждано мръсен, а обядваше в закусвалнята на Биф Картър, малка дървена постройка точно срещу гарата. Лете закусвалнята гъмжеше от мухи, а бялата престилка на Биф Картър бе по-мърлява от пода. За доктор Парсивал това нямаше значение. Той влизаше наперено в закусвалнята и поставяше двайсет цента върху тезгяха:

— Нахрани ме с каквото искаш за тия пари — казваше той със смях. — Може и с ядене, което друг няма да вкуси. Все ми е тая. Както виждаш, аз съм забележителен човек, не като другите. Защо да тровя мислите си с това какво ям?

Историите, които доктор Парсивал разказваше на Джордж Уилард, нямаха ни начало, ни край. Някой път момчето имаше чувството, че са измишльотини, куп лъжи. Ала сетне се убеждаваше, че в същината си са чиста истина.