Шъруд Андерсън - Уайнсбърг, Охайо

Тогава съзнанието на високото мургаво момиче бе доста объркано. Терзаеше я силен смут и той се проявяваше по два начина. Първо — отвътре й напираше тревожен копнеж за промяна, за някакъв дълбок, коренен прелом в живота й. Тъкмо този копнеж я тласна към театъра. Мечтаеше да влезе в театрална трупа, да обикаля света, да среща все нови лица, да раздава по нещичко от себе си на хората. Понякога нощем тая мисъл я докарваше до полуда, но опиташе ли да отвори дума за това пред пътуващите актьори, чиито трупи гостуваха в Уайнсбърг и отсядаха в хотела на баща й, нищо не излизаше. Те сякаш не разбираха какво им казва, а дори да успееше да им покаже пламенното си влечение към театъра, те просто се смееха.

— Не стават така тия работи — казваха те. — Безинтересно е и скучно като живота тук. Нищо няма да излезе.

А когато излизаше с пътуващите търговци, по-късно и с Том Уилард, нещата бяха съвсем различни. Сякаш те винаги я разбираха, съчувстваха й. В тъмното, под дърветата, из страничните градски улички, те я улавяха за ръка и Елизабет имаше чувството, че нещо неизразимо напира да излезе от нея и стане част от нещо неизразимо вътре в тях.

А ето и второто проявление на нейния душевен смут. Когато това настъпи, известно време тя се чувстваше свободна и щастлива. Не винеше мъжете, с които излизаше на разходка, не винеше и Том Уилард. Всеки път бе едно и също — започваше с целувки, след дивната, влудяваща възбуда настъпваше покой, а после — покаяние, задавено от сълзи. Хлипаше неистово, закрила с длан лицето на мъжа до себе си, винаги с една и съща мисъл. Дори да бе снажен и с брада, струваше й се, че мъжът се е смалил до мъничко момче. И недоумяваше защо и той не хлипа.

В своята стая, свряна чак в един далечен ъгъл на стария Уилардов хотел, Елизабет Уилард запали лампа и я постави на тоалетката до вратата. Беше й хрумнала някаква мисъл, пристъпи към шкафа, извади неголяма четвъртита кутия и я сложи на масата. В кутията имаше гримове и други дреболии — забравени от една актьорска трупа, дето навремето се бе задържала за кратко в Уайнсбърг. Елизабет Уилард реши да се разкраси. Косите й, все още черни и гъсти, бяха сплетени и вдигнати над главата. Въображението й вече рисуваше сцената, която щеше да се разиграе в канцеларията на долния етаж. Не призрачна, изнемощяла сянка ще се изправи пред Том Уилард, а нещо друго — неочаквано и поразяващо. Стройна жена с мургави страни и гъсти коси, буйно разпилени по раменете, ще полети към канцеларията на хотела пред удивените погледи на гостите. Ще бъде безмълвна — светкавична и смразяваща. Ще изникне ненадейно от дрезгавия мрак като тигрица, чието малко е в опасност, ще пропълзи безшумно, стиснала дългите, зловещи ножици в ръка.

С къс сподавен вопъл Елизабет Уилард духна лампата върху тоалетката и безсилна и трепереща, се притаи в тъмнината. Силата, която по чудо се бе вселила в нейното тяло, я напусна, Елизабет се олюля и се хвана за облегалката на стола, където бе прекарала дълги дни, вторачила взор над тенекиените покриви към главната улица на Уайнсбърг. Откъм коридора се чуха стъпки и Джордж Уилард застана на вратата. Седна на стола до майка си и заговори.

— Ще се махна оттук. Не знам къде ще отида, нито какво ще правя, но ще се махна оттук.

Жената в стола чакаше и трепереше. Изведнъж я облада някакъв импулс:

— Струва ми се, че е време да се посъживиш — рече тя. — Ти как мислиш? Ще отидеш в големия град и ще почнеш да трупаш пари, така ли? Смяташ, че е по-добре да си търговец, енергичен, делови и хитър, а? — Тя чакаше и трепереше.

Синът поклати глава.

— Аз май няма да те накарам да ме разбереш, но, о, боже, как бих искал! — разпалено рече той. — Дори на татко не мога да говоря за това. Не се и опитвам. Просто няма смисъл. Не ми е ясно какво ще правя. Просто искам да се махна, да гледам хората и да размишлявам.

Мълчание легна в стаята, където седяха жената и момчето. И сега, както толкова вечери преди, те бяха смутени. След малко момчето опита да продума отново.

— Май няма да стане до година или две, но вече го обмислям — добави той, надигна се от стола и се запъти към вратата. — Татко каза нещо, което решително говори, че трябва да се махна.

Взе да си играе с дръжката на вратата. Тишината в стаята стана непоносима, жената не издържаше. Искаше й се да се разкрещи от радост, така я трогнаха думите на сина й, но тя вече не умееше да се радва.

— Мисля, че е по-добре да излезеш навън, с момчетата. Прекалено много стоиш затворен — издума тя.