Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

В моята висока стая през двата прозореца блестеше ясното небе и зимното слънце с острите си очертания. В стаята цареше бялата и добра тишина на не един непорочен живот.

Човек може да понесе невероятното и невъзможното, усилията на духа могат да бъдат неочаквано големи и далече над силите ни. Човек може удивен да спре пред величието на своето дело и отрицание; духът може много, но не без последици.

Духът не се отчайва, но невидимо се напуква и загубва ценното си съдържание, остава като суха и празна съдина и човек може да се гордее, че е изтърпял всичко, но не изпитва щастие, защото- е загубил способността да се радва на своя успех.

Когато пролет пукне и заструи мъзгата, майката земя ни приласкава към себе си и ни разголва като непослушни деца.

С всеки мартенски ден чувствам как падат от мен стотици въображаеми окови и суети. Гол съм и нищожен под слънцето, което става все по-силно.

Като облаци в малко езеро преминават в мен случките през пролетта: мъчителното разтваряне на пъпките, недосегаемо нежните полети на птиците, лудориите на децата в пролетното утро, движенията на лудуващите моми, олюляващи се под товара на своята плодовитост, надеждите и вечните закони, и целият безброй малки краткотрайни случки на ранната пролет, по-трайни и по-истински от всичко останало, което съставя живота ни.

Докато се измъкнеш от компанията, докато потърсиш перо, хартия и самота, докато отново откриеш душата, осакатена от деня, докато с мъка си спомниш вълната, която докосна душата ти и те понесе в самотата, в това е именно чувството, заради което си дошъл, клети поете, изчезнал отдавна. И остава тъгата. Тихо въобразяване на нещо, което завинаги е минало и което никога не е съществувало или поне не е било по-дълго от милувката по челото ти на забързания към полята вятър.

Нека тая изпратена от Бога болка изгори всичко мое в мен, нека изпепели огнения аз като рана и нека ме изцели от залитания по пътя на желанията и мечтите.

Всичко, всичко, което ме ограничава и което се нарича мое, нека изчезне, за да бъда чист, силен и свободен, а на дъното на душата нека остане това единствено и голямо чувство, което ми дарява разбиране и състрадание към цялата човешка мъка, нека остане силната любов, която облекчава болката и върви светла и калена по пътя на съзиданието.

Ах, любов от много години, изпепелена от промени, безмилостни закони и грижи безброй! Не, аз не търся любов, която продължава много години, зная, че любовта живее по-малко дори от една пролет.

Ах, любов, която продължава месеци, пълна с изненади и препятствия, ревнива и преситена, неспокойна и самоволна като летни светкавици! Аз не искам любов, която продължава много месеци: зная, че тя ще умре от умора, измъчвана от съмнения, съображения и дребнави мисли.

Ах, любов еднодневна! Самотни младежи, които мечтаете в несподелената си любов, зова ви да търсите любов еднодневна!

Веднъж прекарах цял ден при лекар в провинцията; аз и сестра му, която имаше весели очи и якичка а la Robespierre, се любихме целия ден. Бе летен ден.

Никога двама влюбени не са преживели по-нежни докосвания на ръцете, ни по-дълбоки погледи, ни повече загадъчни думи, които се разбират, преди да са изречени, и създават наслада, равна на едно милване.

А когато дойде здрачът и с него мечтите и възможностите за пълно щастие, аз трябваше да си тръгна. Докато колата ми препускаше, на хълма се развяваше кърпичката на момичето като знаме в прослава на еднодневната любов.

Догарят летните горещини. Хоризонтите са ясни и далечни, а самотата — без начало и край, разкрива тъмни просторни поля за мечти и напразен полет на надеждите. Всеки ден открива в мен и около мен нова самота и пустота.

Копнея по светове и океани, и вихри, и големи огнени явления, които приличат на чудеса, копнея за множества, шумни, силни, човешки множества, които се огъват под унесите от радост и веселие като класовете под вятъра.

Копнея още веднъж да тръгна с множество, което пее, танцува и лудува, имам желание да съм сам и непознат в това безименно множество, чийто брат съм единствено по образ.

Двайсет и четири часа духа неспирен вятър.

Сякаш е минал някъде над огнено море и носи пепел и сяра, горещ е, зъл и отровен. Лъжовен вятър, какъвто познава само дяволският климат на тази страна, който мами жадуващите стебла и те отварят безбройни зелени очи; под безмилостната му ръка с болка се разтварят мартенските пъпки, които априлският студ ще попари.