Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието сбогом и да литнете, носени от страшен вихър, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?

Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко — а какво ли от човека не може да се отнеме? — да поставят на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви отнемат радостта и бодростта на свободния дух, последния злочест дар на съдбата, и да направят от вас ням, послушен роб?

Разнолики и много са скърбите, които сполетяват човека на тая земя, където „по-чувствителната душа по-дълбоко ридае“, а този, който е изпитал само една от истинските големи скърби в живота, е мой брат и приятел.

На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда.

Неумолимо сурови и неподвижни планини гледат от облачния връх безучастно. Високо, неподвижно небе.

Твърда, безмилостна земя.

Не, нищо няма да се случи. Планините няма да се срутят! Небето ще остане гордо и студено във висините!

Отдръпва се далечината, губи се звукът, багрите умират в сиво: да се види и чуе как бие робското кърваво сърце.

Сред тътен и облаци идват бъдните столетия и гледат моя срам. Пред очите на поколенията душата ми лежи гола и безпомощна като пречупен меч. Пари ме състрадателният поглед на неродените.

Къде ли не съм скитал! Къде ли не се сриваха стремежите ми, колко пъти съм падал, колко съм блуждал в мислите и грешил в живота! Как да ви кажа, като и собствената ми памет го е забравила! Гордостта ме носеше като вятър. Огънят, от който изгаряше душата ми, не ме поглъщаше, а ми даваше сили и полет.

На борбите в света гледах както от ясен връх се гледат надбягващите се мъгли из долините.

Бях безмълвен, горд гостенин на живота.

Късах най-високите плодове. Устните ми бяха кървави, жените целуваха ръцете ми. Годините минаваха и донасяха плодовете си, а аз наричах себе си господар на живота.

Тогава силна съдбовна вълна ме повали на твърдата мрачна пътека и в очите ми угаснаха багрите на живота и цялата му красота. От всичко това не остана дори колкото прахта по косата, когато чистим за велики пости.

Нямах дори кора хляб, нито сълза да я наквася и да ми олекне. Гладен треперех от студ, измъчваше ме срамът, моят и чуждият, и ударите и следите от оковите по ръцете.

Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше дори паяк, който да изпреде поне една нишка в самотата ми, а човекът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой неприятел.

Плашех се и от кръвта, чувах я как бие в китката на ръката ми, защото ми показваше, че съм жив, а то бе равносилно на страдание.

И си мислех: Бог не би трябвало да ни подлага толкова на изкушения и да ни отвежда до страшното място, където смъртта и животът за нас са едно и също. Още тогава, дори в най-голямото примирение, не можех да разбера защо от всички твари само на човека е дадено понякога да намрази живота си.

И тогава, когато в изнизването на милиони еднообразни минути, без никаква надежда и промяна, душата ми се превръщаше в пустиня, която вече не изпитва жажда, когато решетките на прозореца бяха толкова гъсти, че не можех да си провра дланта дори, за да ми капне капка дъжд или да ме погали залутан вятър, тогава пламна в душата ми тая светлина като свещ над мъртва радост.

Виждам и разбирам невидимата логика на всички случки в живота на човека. Не с думи и не с мисли само, а дълбоко с цялото си същество усещам чудесното, неумолимо равновесие, което цари във всички наши отношения.

Има една непозната формула, която определя съотношението между радостта и болката в нашия живот. Страданието и грехът се допълват като калъпа и отливката.

Животът ни връща само това, което даваме на другите.

Често седя с часове и гледам студените есенни багри. Покоят на съдбата, която не може да бъде променена, се вледенява в душата ми и по лицето.

Всичко в мен е мъртво; добре ми е така. Звук не достига до мене, взорът ми е мъртъв. Всичко остана зад голямата врата, която потайно се затвори след мен. Всичко изгубих и вече не съм човек, а неспокойна безсънна мисъл, която е потънала и се спотайва на дълбокото дъно, над мен като непрозирни зелени маси са водите, покоят, далечината и забравата.