Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Първия загубих едно лято при пътуването, което предприех от отчаяние. Случи се в един от онези дни, които после живеят вечно в нас.

Изкъпах се в малка дълбока река в чужд край. Слънцето залязваше. На скалистия бряг се бе проснала топла сянка. Легнах на скалата, която ме лъхна с жегата на отминалия ден, сякаш под мен туптеше живо тяло.

Погледнах ръцете си. Пръстена го нямаше. Дори не се опитах да го търся. С най-безвъзвратните загуби човек най-лесно се примирява. Загледах се в тъмната зелена вода. И в образа на изгубения пръстен на пясъчното дъно ми стана ясен човешкият живот и младостта, и любовта, как престава, изчезва и минава, без надежда и без връщане.

Почувствах, че прекалено рано съм се отделил от хората, че съм самотен и нещастен.

Скалата бе обрасла с дебели лишеи и мъх; те приличаха на малките сърцеобразни възглавнички, на които жените забождат иглите.

Бях гол и сам в първите сенки на здрача, които винаги смущават човека в чужд край и край тъмна вода.

Никъде нямаше никого. Напразно търсех опора в себе си; и паднах като камък върху камъка, и облегнах лице на покритата с лишеи скала; тя топлеше като живо създание, което дишаше, но не ме чуваше, нито пък разбираше; а златната връзка с хората лежеше на дъното на реката, завинаги изгубена. Бях на осемнайсет години и природата ме отблъскваше, защото грешно бях прекъснал връзката на любовта.

Но още веднъж обнових връзката (кървавата сълза на рубина на тънкия златен обръч).

Беше славно и много весело, вече се очертаваха и надежди, но тогава отчаянието отново удари своята камбана, неспокойствието пак ме понесе. Сбогом, равновесие! Обърках се в мислите, сторих грях на човешка душа! И една нощ отново се появи знамение.

Кеят се губеше в мъглата, с него изчезваше и безкрайната редица лампи. Тогава приятел ми беше брутален и безбожен човек, наричан Бараба, навярно така е изглеждал онзи, когото са пуснали, за да разпнат Христа. Косата му почваше над самите вежди, така че нямаше място за челото. Спеше денем и бе кривоглед.

Пиех вино, червено и тежко като нещастието. Ясно ми бе по кой път съм тръгнал.

Вървях като отровен. А когато алкохолът ме надви, цяла нощ беснях. Последното, което видях в голямото огледало, бе: аз лежа с восъчно лице, а около мен блудници — една държеше портфейла ми и броеше банкнотите.

Когато се събудих, намерих се в малък, току що засаден парк, смокингът ми бе мокър, а ръцете ми — кървави от потрошените чаши, кървави и голи.

Разхайтени деца напук ми бяха нахлузили дървен обръч на врата и край мен съчувствено и учудено се усмихваше градският стражар, който ме събуди. Засрамих се от слънцето.

Така завърши нощта, в която загубих втория пръстен, последната връзка с хората. Тюркоаза и бисера (тихата вяра, дара на кръвта и миналото, корена на личността и завета на много поколения) — всичко погълна реката в чужбина.

Кървавата сълза на рубина (гордостта за мъжа, любовта на жената, единственото щастие и смисъла на живота ми) бе откраднала безименна нощна жена.

А тази есен с пръстен, който никога няма да загубя, с болката на жертвата, съдбата ме свърза с човечеството, което чрез страдания върви към истината и доброто.

Имало ли е поколение и в поколението отделни люде, върху които да е легнало толкова тежко наследство, върху което да са стоварени неизбежни проклятия на расата и кръвта?

Страшен е ходът на историята: прекалено тежко е бремето на миналото и повелите на бъдещето за тия тесни плещи.

Пътувах вече втори ден (с чувство, което няма име, а болката преминава в безразличие, както нажеженото желязо става бяло), когато в купето ми влезе един свещеник, як и млад мъж. Заговори със спътниците. Аз мълчах. Отговорите им бяха глупави. Той се ядоса и млъкна.

Изведнъж се обърна към мен: „Господине, вас навярно ви гнети голяма мъка!“ Отговорих неопределено с две думи. Млъкнахме и двамата, след малко се разделихме.

Какво ли бе видял този човек на лицето ми? И какво го бе накарало против общоприетата дискретност и учтивост да стори такава грешка?

Положително много хора през целия си живот дори не подозират, че по света има несретници.

Ето вече двайсет и един ден съм свободен и непрекъснато съм сам. Наблюдавам пъпките и цъфтежа и все пак не мога да се освободя от мисълта за хората.

Тази сутрин, на слънцето, цялата човешка история ми се видя като клане на невинни, като черен ковчег, чийто ключ е хвърлен в морето. И първите, които са загинали за същия Христос, са били невинни.