Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Тежат ми хората с тяхната суровост и подлост, ветровете са мои приятели, фъртуните — мои радости, слънчевата жега — моя наслада, глухите студени утрини — мои най-тържествени мигове.

Нощите са пълни с тежки сънища. Осъмват утрините в просъница, когато ужасът на действителността се смесва с ужаса от съня.

Красотата гали очите ми, красотата на летните дни с прощални целувки, за да ми домилее за небе без облаци и за далечни планини, за купчини тъмнозелени стебла.

Аз, живият, нощес се вслушвах сам в мъртвата тишина над полята. Ориста, която ми взе всичко, ми дари мълчанието — да ми бъде щит срещу хората утеха във всички беди и изцеление на душата. тишината на мълчанието е всичко, което имам моята вяра, спасена от толкова поражения, моята радост на единак и страдалческата ми надежда.

Последният израз на всички мисли най-делничният облик на всички усилия е мълчанието.

Обикнах го за цял живот, а когато животът си отиде, мълчанието като добра майка ще положи бледите си ръце на очите ми и в тъмата ще потъне цяла замира краткотраен и непонятен звук в тишината.

Днес е Велики петък. Станах рано след безсънната нощ. Отидох на черква, гледах неразбираемите обреди и слушах тъмните слова на Христовата трагедия.

През прозорците на селската черква струеше бялата светлина на априлското утро, чуваше се птичето чуруликане и ехото на хлопатарите на говедата, ала всичко бе тихо, бяло, приглушено, като фон на тъмния глас от Христовата трагедия, която тази сутрин чества своя празник.

Болката в мен се надигна до екстаз,, настъпи светлият миг на облекчението; видях всички велики братя как минават приведени под тежкия огнен ореол; лицата им бяха спокойни от облекчението, което носи голямата болка.

И моята лична болка, и моето страдание ми се сториха като нещо, което не е безсмислено отделено и усамотено, а живее като малка частица от голямата трагедия на борещото се човечество. И цялото ми неспокойствие, и страхът ми през нощта ми се видяха непонятни и далечни като мъглата, която се бе разстлала по склоновете под мен.

Искам да се вгледам в очите на страха, който ме мъчи в сънищата. Чакам го. Бдя. Но той идва не когато го очаквам, а когато най-малко се надявам; сграбчва ме, пие и гризе и чак на сутринта си отива и ме оставя изтощен и изпълнен с мрак и мъка.

Но успоредно с моите терзания расте и моята злочеста сила; придобивам смелостта на слабите, самочувствието на уединените и гордостта на изстрадалите.

Заобиколен от хора, които са ми чужди и не особено доброжелателни, аз се затварям в себе си и се чувствам сам и изоставен, сам под голямото равнодушно небе, извън каквато и да било цялост, извън каквато и да било среда, както съм живял винаги, незащитен от привилегиите на някаква класа, без професия, без бъдеще, без роднини и приятели, които биха могли да ми помогнат. Сам, прогонен, болен. Ала така е добре.

Злочести са моите братя. Не разбирам порочния блясък в очите ви, мисля, че всички ние нямаме много основание да се смеем.

Прекалено дълго стоях някога, облегнат на затворническия прозорец. Железата врязаха в челото ми дълбока следа, а дългата самота -черна черта в живота ми.

Аз привидно се смея с вас и говоря, но над главите ви протягам ръка на всички нещастни, самотни, сломени, на всички мои братя в страданието.

Спокойни утринни мисли. Сега разбирам: да губим е страшно само дотогава, докато не изгубим всичко, защото, ако изгубим нещо малко, то предизвиква у нас жал и сълзи, и докато чрез останалото можем да мерим големината на изгубеното, все ни е мъчно, ала когато загубим всичко, тогава изпитваме лекота, която няма име, защото това е лекотата на прекалено голямата болка. Лек съм, лек, почти ще полетя.

Всичко изгубено е в съзнанието ми, само че без тежестта на горчилката от земните неща; аз отново имам всичко, което загубих, преобразено в спомен и още по-хубаво. И още: имам голямата свобода на онзи, който няма нищо, спокойствието на този, който е прежалил и окончателно се е разделил с нещо.

Толкова тежко се живее, толкова кратко се живее, а почти половината от нашия тежък и кратък живот минава в омраза и раздори.

Ох, угасете омразата! Хората са ни нужни и без опрощение не може да се живее.

Всички хора са ми много необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към някои гробища.