Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

И често в нощта се питам: откъде това вълнение?

Всяка затворена врата ми се струва като безмълвна закана. Вижда ми се като коварна уста.

Когато я гледам на луна, за миг ми изглежда, че черната линия, в която се срещат двете крила, бавно се разширява, че вратата полека ще се отвори и от нея ще се подаде нещо страшно и непознато, което се спотайва зад всяка затворена врата и което в края на краищата очаква всички ни.

До умора и до полуда се нагледах на затворената врата на килията.

Затворени са само вратите на гробищата, вратите на магазините на фалирали търговци, на къщите, в които има болест или някое друго нещастие, и на тъмниците.

Свиренето на заминаващия влак носи в себе си много спомени. В него има нещо мъчително, то винаги напомня за нещо и винаги за нещо различно.

В него са и надеждата, и страхът от тръгването по света, в него са болките от не една раздяла и цялата мъка от безцелните пътувания, младежките вълнения и многобройните напразни очаквания.

В неговия глас говори (чрез спомена) бесът На оргиите и лудостта на годините, в които човек още не се е окопитил, гневът на съдбата, отчаянието на изоставеността и самотата, злочестата привързаност и безсилието на хората.

Всеки път ранява душата ми със спомена и ме трови с копнеж този черен влак в равнината под мене, с бялото знаменце дим и протяжното свирене.

Залудо минават дните ми. Най-хубавите извори на душата пресъхнаха. Изгубих връзката с всички, които ме обичат и разбират, тая спасителна връзка, която ни крепи и държи, която дава подтик и сила на делата ни и смисъл на живота ни.

Съвсем съм откъснат. Тъна в забрава. Тъга ме обзема. Виждам се като свещ, която са забравили да угасят и гори цялата нощ на олтара като невидима жертва в глуха доба.

Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.

Кому да кажа колко ме измори животът? Какво ли наказание е това да живееш глухо и без никакви изгледи, сред хора, на които не можеш нищо да кажеш, а и те нямат какво да ти кажат.

И все така: разменяме си фалшиви ласкателства и мъчително събираме плиткоумието. Не можеш да намериш топъл и искрен разговор, в който познати слова и скъпи мисли да затрептят като огрян от слънцето прах; не можеш сърдечно, с пълна душа, да се разделиш с мили същества и да очакваш с радост повторната ви среща, не можеш да легнеш, да заспиш и да се събудиш спокойно.

Така животът приема маската на вцепенена, безгласна трагичност и дори собствената душа ти се вижда като хубав далечен спомен. А надежда отникъде.

Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.

Ето, втора година откакто по лицата на хората виждам този страшен и смешен израз, той не наподобява нищо, което обикновено се вижда на човешкото лице.

Това е някакъв напрегнат израз, в който има предпазливост, безмълвно състрадание и най-вече себичност.

Този израз най-много прилича на смешния и непостоянен израз на лицето на дете, което е паднало и после поглежда нерешително околните дали да избухне в плач, или в смях.

В началото може би е имало и други мотиви, но днес главният е страхът. От страх хората са зли, сурови и подли, от страх са щедри, дори и добри.

По-нисшият постоянно се бои от по-висшия. А този, който няма от кого да се бои, той изтръпва от страха, породен от болното му въображение, защото страхът е като зараза, която изпълва мозъка.

Ако можех да надникна в този човек, комуто е наредено да ме мъчи, мисля, че щях да намеря малка, бедна душа, измъчена от съображения и страх от грешки и упреци.

Жал ми е за него и това съчувствие ми причинява болка.

Мисълта клокочи, губи се, връща се, блъска се и се пени от бряг до бряг, като водата в планинския вир между скалите, където не стъпва ни животински, ни човешки крак.

Цялата трагичност на сегашния ми живот може да се побере в една дума: самота.

Мъката и безплодността на живота ми идват от тази ужасна духовна изолираност, в която се вледенявам, вкаменявам и пропадам като изоставените къщи, в които никой не влиза, но именно защото никой не живее в тях, те пропадат и непрекъснато и бавно се рушат, сякаш невидима ръка ги събаря.

Отидох в Н. на танци. Тялото бе доволно. А душата в образа на мършаво циганче зъзнеше и чакаше пред портала с кошничка теменужки. Кочияшите го гонеха.

Когато в зори се разотивахме, предлагаше теменужки. Всички отказаха. Отказах и аз.