Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Търся утеха, призовавам една надежда, но моето осъдено на смърт сърце повтаря страшните си думи.

Абсурдността на днешното положение на обществото проличава най-добре, когато става дума за хляба и жената. А фактът, че по въпросите, свързани с уреждането на тези две основни условия на човешкото съществуване цари такъв безпорядък и несправедливост, доказва, че обществото е неизлечимо болно.

Втора нощ вече не мога да спя. Зарязаното младо стебло заздравява и под новата кора остава едва видима драскотина.

И най-отдалечените краища на вечния лед усещат пролетта, макар и за кратко.

И най-дълбоките пещери усещат южняка и веселото бълбукане на водата.

Всяка рана зараства и всяка болка минава, само аз не мога да забравя, само моята болка остава и заобиколен от самота, се измъчвам и подлагам на изкушение. Не ми е съдено дори да сънувам радостта, не мога да усетя ведрата красота на живота, която някъде навън диша и пулсира с бляскав ритъм.

О Боже, ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към тебе с нечистия земен език. Казвам:

О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи? Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма?

За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво ; вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?

О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?

Все още са ми приятни нощите и нощните скитания.

Нощем никога не излизам, но често пъти вечер, когато ставам да спусна пердето, погледът ми се изтръгва и лудото ми сърце ме подмамва, щом зърна същите стари звезди, които блестяха над моите някогашни скитания.

И всяка улица, която блясва на луната, сякаш е създадена за мене и непреодолимо ме зове, а далечините, забулени в светла мъгла, винаги вълнуват душата ми.

И сега често се случва да трепне у мене старият скиталчески порив, но аз бързо спускам пердето и сядам на масата.

Малката бяла хартийка, която чака на масата, толкова често ни предизвиква да споделим с нея пътя на мислите си и полета на чувствата. Потомството не бива да знае нищо за това.

Хората нямат друга работа и каквито са заядливи, току-виж, почнат да си правят заключения за психологията на художественото творчество. И докато четат, че ни боли душата или че сме изгубили надежда, ще си мислят за бялата хартийка. Но това е неучтиво.

Нима е малко поетите да бъдат удостоявани да разказват, че ги боли душата или че са изгубили надежда?

Един от мъчителните дни, когато очите блуждаят от предмет на предмет и душата не намира спокойствие никъде. През целия ден мислих за живота си — какъв би трябвало да бъде и какъв не може да бъде.

След вечерния дъжд имаше много червени облаци, които събудиха у мене предчувствие за неописуемо щастие и висини. Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!

Под моя прозорец шуми река. Додето е жега и над спокойните клони и тишината изглежда като че времето е спряло, тя шуми без почивка и промяна и прилича на отчаяно усилие да се измери не времето, а някаква непозната вечност.

Шуми водата в ушите на тревожния човек. При тая безкрайна, еднообразна мелодия цялата тежест на живота ми изглежда като малък бял облак на голямото синьо небе, който не живее дори един ден.

Завърнах се. Отново бях между хора. С истинска страст на раздаваща се душа празнувах завръщането си между живите.

А сега накъде: колко съм уморен, дума не мога да кажа. Шумната радост е силно питие, отрова, която действа, когато човек остане сам. Укорително мълчи изоставената стая и се реят самотнически мисли като обидени приятели, които се правят, че не ме познават. Завърнах се, но по-добре да не бях отивал.

Шест седмици вече няма капка дъжд. Полята горят, над тях по цял ден трепти червена мараня, земята се е напукала, а овошките зреят преди време и капят.

Селяните минават край нивите като отровени и обръщат глава встрани, за да не гледат мъката.

Царевицата е цялата в трева, защото не може да се окопае, докато не падне дъжд. („Каква полза да я загърляме с тая божия жарава!“)

Молебени се правят около черквата и на гробищата, четат се молитви от олтара, но дъжд няма. Заоблачи се, понякога и прогърми, но тогава духва горещ вятър, който носи червена прах и разгонва облаците, а безмилостното небе с цвят на стомана отново блести над отчаяните люде и изгарящите ниви.