Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Вечен покой! Колко добро, велико и красиво е това пожелание! О, незнайни добри човече, благодаря ти за твоето пожелание.

Живейте и се борете както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.

Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.

През ветровитата нощ. Аз, човекът с неспокойно сърце, който живея без спокойствие и радост, горчив живот с чужд хляб, с неспокойно минало, изпълнено с лутания, неумение и страдания, с неспокойно трудно настояще и мрачно бъдеще, брулен от страсти, разтърсван от събития и измъчван от хора, повален и тъпкан при влизането в живота, разяждан от грях и от борбата против греха — аз копнея с цялата си душа за спокойствие и моля тая нощ Бог да ми дари живот, радостен и тих, за да не се измъчвам и лутам по света.

Когато с длан разгърна мократа трева, виждам по влажната и росна земя безброй буболечки, гъсеници и охлювчета; като повдигна камък, под него се разбягва цял един свят от стоножки, червеи и личинки. В началото изпитвах страх и отвращение от този тъмен свят на слузести животинки, които живеят на тъмно и във влага, но сега, изоставен от хората, все повече се сприятелявам с тях.

Крепи ме мисълта, че цялата земя е населена и пълна с форми, твари и зародиши, че животът е по-силен и по-издръжлив от смъртта. Крепи ме и утолява поне за миг силната ми жажда за вечност.

В живота ми нощите са били винаги злочести. В мене са изниквали чудеса и хаос е бучал. Обуздавал съм големи страсти, водил съм битки, търпял поражения и прославял победи.

Кръвта ми са пили сенки, които нощем спохождат духа. Ту съм решавал, ту съм обърквал безброй загадки на живота и въображаеми несъгласия.

А през това време навън нощите минаваха като божии благословии, летните нощи с разкошна тъма, много луни и зимна ведрина с насълзени звезди.

Лошите мисли и черните предчувствия на един меланхолик имат страшна точност, колкото и да изглеждат на здравия човек абсурдни и неточни.

Меланхолиците са като трепетликата, която трепти и тогава, когато другите стебла не чувстват вятъра. Като актьор, който още зад кулисите хвърля сянка върху сцената, така се появяват случките в сънищата и предчувствията на меланхолика.

За здравия човек център на мисленето е животът и неговите въпроси, а за меланхолиците — смъртта и нейните тайни.

Те боледуват от хипертрофия на душата. Те са като гол охлюв, който, хвърлен от палави деца в тръните, се гърчи и превива, но накъдето и да помръдне, в тръни се блъска. Те са в пълна дисхармония с тази борческа и корава планета.

Знамената не бяха спуснати наполовина, не биеха и барабани, покрити с черна чоха, не ехтяха тръби, изпълнявайки тъжен марш, и камбаната не биеше, защото още от есента нямаше камбана; всичко бе обикновено и спокойно, когато почина селянинът Никола Балта.

Жена му, мълчалива и рано остаряла, като слушаше как рендосват дъските пред къщата, плака цяла нощ и на другия ден до след пладне, а когато вдигнаха и понесоха покойника, тя припадна, две жени останаха при нея да я мажат с ябълков оцет и светена сол.

Погребението вървеше по хълма бавно, защото ковчега носеха немощни старци, а бяха малко и нямаше как да се сменят. Свещеникът, угрижен и болнав човек, трудно влачеше ботушите си, но псалмите пееше хубаво и весело. Жените се молеха.

Носеха го по селския път, край който бяха нацъфтели овошки, надвесили клони еднакво милозливо над всеки минувач.

Погребаха го набързо и се разотидоха, а тутакси след това заваля ситен и обилен пролетен дъжд; пръстта върху гроба, с която той цял живот се бе борил и водил война, се ронеше и слягаше.

Така погребаха селянина Никола Балта. А беше едва на 54 години.

Много чести са нощите, когато вълнението не ти дава да заспиш. Вълнението, което отначало ти е приятно и скъпо, но колкото повече навлиза в нощта, става все по-тежко и по-мъчително.

Тежко е на душата, когато чувствата, свързани със случки от нашия живот, не умират заедно със самите случки. Дори когато изчезне лицето, когато изчезнат местата, които са били основа за тези чувства, те остават живи и свежи, и то не като спомен, а истински и силни като в деня на преживяването. И тъй като са загубили всяка реална основа, те събуждат болка и копнеж, разтърсват душата като незащитено стебло, хранят се с вълненията, крадат настоящето и тровят бъдещето.