Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Когато неволята нарасне и страданията се заредят, когато болката почне прекалено много да боли, тогава душата ми се обръща, изпълва ме упорството и безогледното, злобно равнодушие, и клетата гордост на онези които премного страдат.

Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.

Леденият вятър от Влашич се въззема черен и огромен като кулисите в трагедия. Днес бях в града и видях едно лице което ме гледаше с такива зверски очи, каквито не съм виждал в най-страшния си сън.

Върнах се потен и уморен. Сега, докато се разхождам из сливака, ме пронизва леденият вятър, а в душата ми непрекъснато пламти брегът с горещия пясък, на който остана моята недостойна мечта.

Мрачнеят теменужените сенки по пътищата, а мен ме е страх и от сенките, и от пътищата, защото не зная какви гости ми водят.

Никнат студени звезди и мисли, които никъде не намират пристан.

Тогава като кървав печат на всички мои съмнения зад планината се показа месецът,червен, кръгъл и зъл.

Жени, вашите бели ръце разчупват душата ми като хляб. Ритъмът на стъпките ви, загадъчният блясък на очите ви възкликват в душата ми, бучат и пищят, объркват мислите ми и не ми дават покой.

Вашите движения и гласове сутрин, докато носите пресните хлябове или стоите облегнати на чешмата, ме омайват, виждам ги и нощем в сънищата си във фантастични форми и измерения.

Жени, вашата сянка лежи в приспаното желание на аскета и в безсънното сладострастие на блудника. Ако сведем всички мисли и блянове на този свят до изначалните им посоки и истински мотиви, мисля, че повече от половината ще се поберат във вашата топла пазва.

Жени, не зная за кого сте били благ утринен дъжд, но в нашия живот навлизате като поройни дъждове, носени от вихри. Над белите ви тела шумно се пени нашият живот, спира във вировете и пада стремглаво.

За подобни чувства мъдростта не е лек и старостта не помага, дори когато всичко замлъкне, вашият глас продължава в пулсирането на кръвта ми.

От какво помътняват очите на мъдреца и бледнеят устните на светеца?

Жено, защо не може ясно да те видим, както прачовекът видя жената на слънцето, а ставаш страшно видение и отрова за нашата кръв, та бягаме от тебе; докато мислим, че си далече, ти бдиш в мислите ни, докато искаме чрез труда да те забравим — виж! — по всички наши дела минават като тънки лъкатушещи нишки следи от твоите невидими пръсти.

Какво означава вълнообразната линия на вашето тяло? И безмълвната, бяла, ведра красота, която палаво улавяме, както децата улавят пеперуда, а тя ни нанася ту болка, ту се превръща — в горчивина?

Жени, в очите ви сияе отломък на едно по-хубаво небе, което е блестяло над създания, по-щастливи от нас, но при някакъв страшен катаклизъм е било разкъсано.

Тук, в черни минути, бе смазана моята корабокрушенска младост. Докато разговарям със себе си и цяла нощ задавам все по-категорични въпроси на Бога, който вечно мълчи, дочувам как отдалече, през тъмата и през мъчителните мисли достигат шумът на свободния, велик живот по света.

Това е шумът на жадувания, свободен, далечен живот, който се чува само нощем в минути на най-горещи молитви и най-смели желания. О, изгубен, хубав, свободен живот, само крачка на изток или далече на запад, о, колко съм нещастен, слушайки твоя далечен шум на сухия злочест чакълест бряг!

Шуми, шуми и напира, за да го чува болното от копнеж ухо като обещание за свобода.

Шуми, шуми и бучи, сякаш милиони вълни на голям прилив устремно идат за мене.

Шуми, шуми и приижда приливът на далечния живот и — всеки път се разбива о твърдия нещастен пясъчен бряг, преди да стигне до моя дом, удрян от ветровете.

Късна нощ. Днес дочух как някой в разговор каза: „… Той не знае какво е истинско щастие.“ Не разбрах за кого бе казано. Ала колко е жалък този, който го изрече!

Аз не зная какво е истинското щастие, но затова пък мълча. Мълча за своето щастие, както и за щастието на другите.

Повечето хора са жалки създания. Градят щастието си върху измами, а със зли очи гледат около себе си.

Книгите са добри, дано и хората да са добри, но много по-приятно ми е да гледам как вали дъждът. В отношението ми към явленията в природата няма нищо от отношенията между хората, ни притеснение, ни съображения, ни дребнавост. Аз потъвам в тях и едновременно ги попивам в себе си.

Всеки гръм има ехо в мен, всяка тишина намира своето място в мен, както всички ветрове — своите поля и всички мъгли — своите проходи.