Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Откакто съм принуден да живея тук, сраснах се с хората и с тоя край и ме боли за царевицата, добрата хранителка, току-що покълнала, а вече вехнеща; сушата лежи на душата ми като жарава от палеща жажда.

Дълъг и горещ следобед. Следобед на не една забрава. Има такива дни и такива мисли, като свирене на сол струна или пеене на леко дрезгав алт.

Мечтая за доброта без граници, с която бих искал да обсипя някого, с която бих искал и мен някой да обсипе. Мечтая, а съм сам.

У мене трепти един стих като дар и благодарност, като полусянка на цвете, което е цъфнало, цъфтяло и увяхнало, без някой да го е видял. Сядам, потапям перото — я, каква е тази книга на масата! Хм! Да, наистина, какво всъщност исках да сторя? Да, да напиша стиха! Ох, какъв ти стих! Главата ме боли! Захвърлям перото и се разхождам.

Все пак, все пак, как бих искал да оставя няколко изречения, които дълго, дълго да задържат загрижеността на духа, неизбледнелия летен следобед, малкото тъга и красота от лъкатушните пътеки на живота.

Дъждът затихна. Душата, която отново намери равновесието си, разтваря спомените от миналия ден и казва:

Нима мястото ти е по калните улици, по ъглите на съмнителните къщи? Защо доброволно търпиш безсмисления терор на условията и нещата? Защо си свързал спокойствието си с коравата земя и крехките люде?

Защо не погледнеш над земята и над себе си? Защо си мислиш, че трябва с пръсти да пипнеш щастието? Защо никога не излезеш извън себе си?

Защо живееш недостойно, страхувайки се и изтръпвайки пред жалките блага, които животът презрително ти подхвърля? Защо нямаш спокойна нощ, нито радостен ден? Защо си прикован и безпомощен? Защо си грешен?

Така говореше с мен душата ми тая нощ, когато дъждът затихна.

Вие, които смятате, че сте взели под наем истината, не се появявайте пред очите ми, защото не мога да ви гледам.

Защо крачката ви кънти така надменно по плочите? Сутрин сте доволни от себе си, а вечер броите парите и накъдето да се запътите, вашата надутост пристига преди вас.

По необясними решения на провидението дадено ви е да управлявате, а вие си мислите, че провидението е във вашите ръце.

На всичко, което не е заложено у вас, отговаряте с отровна храчка; който ви докосне, дълго ви помни!

И макар че всеки ден свеждате глава пред Бога, сърцето ви стои изправено и всичките ви мисли гъделичкат вашата суета.

О, видях вашата правда и вашата истина — и не се появявайте пред очите ми, защото не мога да ви гледам!

Идеше ми да плача. Бях на кратка разходка и минавайки край една къща, неочаквано чух пиано и ниски алтови тонове. За първи път след година и половина чух музика, понесе ме вълна. Сърцето ми се сви. Имах чувството, че през светло прозорче съм надзърнал в хубав, незабравим, но завинаги изгубен свят. И като се сетих, че освен този свят, в който живея с тихата си мъка, има още един, по-хубав и по-висш, обзе ме не щастие, и черна тъга.

Идеше ми да плача.

Миговете на спокойно блаженство и радост са толкова редки. Като седях под овошките, си мислех как отминават годините ми и как цялата младост мина, без да ми донесе весели минути; тогава се появи вятър и ме лъхна мирис на трева, като че докоснах вечността, и без капка горчивина ми стана ясно, че моят дял от радостта е изпил някой друг, а за мен е останало съвсем, съвсем малко. Но това, че друг е изпил моята чаша, не ме изпълни с горчилка, а с някакво почти радостно спокойствие.

Слънцето залезе зад големия ясен, извисен като корона над хълма. Укротиха се и изведнъж изпъкнаха цветовете, които трептяха на слънцето и се сливаха в светлозелен воал. Зазвънтяха нови гласове, от гората се обадиха косове и на пътя под мене чух разговор, какъвто досега не бях чувал. Планинските титани се очертаха по-релефно на бледото небе, а от сянката на боровите гори долините хлътнаха по-дълбоко.

Сякаш изчезна бляскавият воал, който засенчваше очите ни.

Веднъж прекарах деня с двама йезуити. Странни хора, имат свой начин на любезност, леко отблъскващ. Изненада ме общителността им. Те свеждат разговора до тясна, безразлична тема, строго я ограждат и после се движат привидно съвсем свободно; смеят се, шегуват се и се забавляват, аз се увличам и разпалвам, както винаги при искрен и сърдечен разговор, докато изведнъж един жест, един поглед или една пауза не ми припомнят нещо неопределено неприятно.

— Е! Така е, какво може човек? Нищо. Ето аз например…

— Ааа, плеврата, това не е шега (уверява някакъв възрастен господин).