Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Нервният ритъм на проливния дъжд затропа над главата ми: леки тръпки по тялото, топлина и тежест около врата.

Тръгна първото поточе. От клисурите между планините лъхна хладина, зловеща и неприятна. Бръшлянът се впи по-здраво в плета. Слънчогледите заклатиха старите си уморени глави. Започнаха да се отърсват и поглеждат двата олеандъра, които зимуват в мазето и все се страхуват от хрема.

Из градината плъзнаха шепот и повиквания, предсмъртна тревога на изсъхналия зеленчук и повалената трева; малко тъмночервено цвете, поело повече дъжд в лакомо разтворената си чашка, наведе глава като човек, който е препил и не се чувства добре.

За миг тарабите потъмняха. От топлата земя в равнината под мен се издигна лека прозрачна мъгла.

Есенното слънце, което толкова бърза, залезе, пламъкът му, краткотраен като спомен за покойник, още се вижда зад горичката.

Калдъръмът е покрит с орехови листа, а в градината шибоите показват черното си семе. Преплетени по ъглите, все още цъфтят грамофончетата, тези скромни цветя без мирис и красота, които винаги кичат нашите дворове.

Дъхът на изчезването и на чистото смирено умиране никъде не се усеща така силно, както по дворовете на нашите стари къщи.

Големите и тежки покриви са позеленели, а по краищата са нащърбени от дъждове и ветрове, от студове и суша като крилете на огромни застарели птици.

И самите стени, прозорците и вратите, грижовно почиствани и белосвани, правят впечатление на нещо вековно и старо, старо колкото камъка и земята.

Старата гостна стая с дъбовите си пармаклъци, които са видели всички гости, запомнили всички погребения и всички радости в къщи, белият, старателно измит калдъръм, над който са минали стотици есенни дъждове и са цъфтели стотици пролети, запазената, леко потъмняла белота на фасадата и прозорците с мрачен поглед, всичко има подчертано обиден израз, който казва: Простете, но у нас обичаят е такъв!

Около нашата къща винаги съм чувствал дъха на умирането (дори като дете, преди да познавам други краища). И днес тя стои с лице на човек, който спокойно слуша смъртната си присъда.

И се изправиха умората и страхът, този черен товар, страшен и вечен, с който съм се родил, седнах в сянката му и заплаках.

Слънцето ме е напекло. Косата ми е сякаш опърлена и сплъстена от водата и слънчевите лъчи.

Седмиците и месеците ми преминаха светли и спокойни. Обикновеният живот ми създаваше радост, а самото движение на мускулите, на ставите и сухожилията ме изпълваше с приятно чувство. С часове лежах гол на горещия пясък, чувствах как от моята плът лъха неопределен мирис, какъвто излъчва на слънце здравото човешко тяло.

Нощем крачех свеж, силен и горд, газейки пред себе си сенките, докато душата ми се разливаше като блесналите спокойни води в нощта. (Божествени са засмените сили, линии и ритми на човешкото тяло.) Тогава всичко в мен беше ясно, просто и велико като сиянието на небето, свиренето на вятъра и пътя на облаците: без съмнения, без цел, без въпроси.

А като дойдоха мъглата и дъждът, и първото предчувствие за есента, изведнъж в най-съкровения кът на душата ми почна отдалече и зловещо да се спуска мрак, като облак между планините на кръгозора. Появи се страх.

О, никога неизказана напълно бързина, с която младостта минава! О, есен!

Като стена от мрак, вятър и мъгла пред мен.

Кажете ми къде има любов? Кажете ми къде да избягам от злото, кажете къде да се скрия от омразата? Омразата е около мен като отражението около пламъка. Има ли Място за душата под звездите? Има ли светъл миг на отмора? Има ли чисто и високо място, където не стига ужасът на земята? Жал ми е за човека.

Ромони водата в улука, минават нощните часове; имам чувството, че почивам под планини от влажен мрак. Въображението ми е уморено, а в просъница непрекъснато ме измъчва твоят силует.

В черна дълга пелерина, под която се подават бели дантели. Ти вървиш по мрачния коридор към моята врата, с лице на жертва, но не с израз на страх, а на тежка мъка. Крачиш бавно и тихо, в лявата Ти ръка трепти светилник, а с дясната го закриляш от вятъра.

Виждам те все така, как се блъскаш и промъкваш със светилника в ръка към моята врата, вървиш по сумрачния коридор, но все не го извървяваш докрай. Цялата ми душа примира от съчувствие и трепери като светилника в твоята ръка, но Ти нито можеш да дойдеш при мен, Нито можеш да се върнеш, а вечно се блъскаш из мрачния коридор.

Ромони дъждът в улука, нижат се нощните часове. Когато искам да заспя или с вик да се освободя от страшния сън, ужас стяга гърлото ми и отваря очите ми.