Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

в очите на жените, които се смеят или плачат,

и по сталактитите в тъмните пещери?

Звезди, вашето трептене не е ли като шепот, който ни довежда до отчаяние, когато напрегнато го слушаме и все не можем да го разберем?

Звезди, ще прислоня уморената си глава, ще накарам да млъкнат гордите въпроси и ще помоля Бога да ви изпрати на прозорците на моите братя в тъмницата, за да им занесете утеха, както някога носехте на мен.

Едно утро.

Блести дълбокият пресен сняг под руменото слънце на зимното утро, по него ясно се очертава изящният орнамент на градинската врата с тънки синкави сенки.

Сънувах, че ме е сполетяла голяма злина, някаква болка на душата, тежко страдание. Бях безпомощен и съкрушено молех Бога да ми помогне, да изпрати спокойствие и светлина по моите пътища, да ме изведе и утеши.

Червенината изчезва, слънцето се изкачва все по-високо, по-силно и по-златно, сянката става по-къса и по-тъмна. Под небето и слънчевия блясък снегът блести в милиони радостни искри. Гледам безмълвно.

Би трябвало много повече да внимаваме за думите си, особено когато сме навлезли в години.

Де да бяха думите краткотрайни като звука, който ги е произнесъл. Но често те оживяват с годините, като срамни рани болят, парят и тровят живота.

На какво се дължи тая злощастна потребност да се говори и защо често пъти имаме толкова малко състрадание към собствената си душа?

Една химера, за която един човек е дал живота си, се нарежда между коронованите истини.

Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като божия мисъл на земята.

За какво ни е този живот от петдесет години (една от друга по-тежки!), ако някоя свещена истина не му дава сила и красота и не го продължава в сияйна вечност?

Недейте да треперите като че светът е студена и празна стая, никога, никога не крийте душите си, защото прекрасно и необяснимо е възкръсването на истините.

Истините са като оня изповедник на кралицата, който бил удавен заедно със своята истина, но възкръснал; и днес той стои в каменен образ по мостовете в стотици градове.

Все едно е коя е вашата истина; главното е да я пренесете през живота като светиня и да не изневерите никога на душата си.

В една компания. Изпитвах неприятно чувство; аз не съм за тук и нямам нищо общо с тези хора. Някакво детинско чувство на ужасен страх и безпомощност, каквито почувствах веднъж през нощта в коридора на един затвор. И още веднъж, много отдавна, когато бях на седем години — берейки иглика, се отклоних зад хълма и изгубих от поглед къщата ни. Подобно чувство изпитва човек, когато го затворят в тясно помещение и той вижда, че няма въздух и ще се задуши.

Най-трудно от всичко е, когато човек усети, че е отишъл далече, че е там, където не му е мястото, че минаващите дни са напразни, че загубеното време плаче. Може би описвам просто и неясно това чувство, но то сигурно е добре известно на хора, които не са намерили мястото си или са го загубили.

Ето, годините минаха, бурни и не една и две, човек си мисли, че е постигнал бог знае какво и бог знае къде е, а в дъното на душата зове за помощ същото чувство на мъка и безпомощност, както в утрото, когато берях иглика.

Срещу мен седна Съдията. Въздухът между нас се изпълни с мирис на буря, която ни настига на открито поле и от която не можеш да избягаш.

Той беше по-голям от разстоянието между небето и земята, силата му бе над всяка сила, между палеца и показалеца държеше слънцето като нещо малко, светло, а в очите му, които бяха по-дълбоки от океан и по-големи от небесния свод, не виждах своя образ, а само едно безкрайно поле на синя, неумолима истина.

Каква полза имах, че криех подла дума и дребна мисъл или че носех греха в душата си като жива рана? Сега седях тук, малък и объркан, примигвах, а душата ми умираше под лавини от отговорност, която стоварват върху нас всяка дума и всяко дело.

И тогава, когато се смалих до земята, в желанието да се скрия и изчезна от лицето на всемогъщата истина, която наказва, душата ми се изпълни с непознато сияние и вяра и аз — малкият и гол човек — се изправих и казах, вдъхновен от смелостта на онези, които се борят за живота си:

— Знам! Знам! Знам!

Знам, че Бог стоварва върху нас ужаси, когато му дожалее за душата ни и реши да я избави.