Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Имам чувството, че от очите ми блика огнен дъх, в гърдите си изпитвам не силна, а неприятна болка, която в съзнанието ми наподобява представата за сивота и за счупен къс дърво с изострени и бодливи краища.

И двете представи болят грозно и дълго. Струва ми се, че нещо огромно се е пъхнало в устата ми и непрекъснато проверявам дали мога да стисна зъби. Чувство на гадене и умора, която не ти дава дори да гледаш. Но мисля, мисля много, бързо и както трябва. Не бих могъл да кажа коя мисъл се явява първа, защото изглежда, че всички идват заедно или едната ражда другата.

Всички неизпълнени задачи, всичко, което възнамерявах или трябваше да предприема, всичко е тук и странно колко точно и определено зная какво е трябвало да направя и по кое време.

Така в повтаряща се треска изгарям ускорено и безполезно.

Мисъл в нощта, когато ме събуди вятърът. Най-голямото нещастие и най-страшното наказание в моя живот е това, че съм осъден да живея сам.

Непрекъснато ме мъчи далечината и болката на раздялата. В същата тази нощ спят всички, които обичам и които ме желаят. Или може би бодърстват? Може би се молят?

Не мога изобщо да заспя, нито да открия причината за това огромно нещастие в мрака.

Безкраен плащ от тъмнина, смърт на всички желания и усилия, един покров за цялата злочеста човешка игра, а накрая трепери безкрайно мъничкото ми сърце, като нещо изгубено в мрака, като кървав печат на съдбата.

Стаята ми често прилича на гробница. Това става преди да се мръкне, когато се чувствам изморен от миговете, изпълнени с мечтания и още преди да е станало тъмно, спускам завесата и запалвам лампата.

Тогава през завесата ясно се вижда, че навън още е ден, а в стаята е нещо странно, което не е ни ден, ни нощ, ни светло, ни тъмно.

Тишина и неестествена вцепененост на вещите и на техните сенки.

Някъде в Полша видях една гробница, в която през витража се долавяше нещо като светлина. Ето и сега: четири сиви стени, предчувствие на светлината през пердето, тишина и вцепененост на гробница. А сложа ли ръка на гърдите, чувам как тихо, но постоянно сърцето бие.

И все пак се живее. Само понякога се случва болката да надделее, тогава се гърча като червей на земята, притискам лице в шумолящата студена трева и в черната жадна земя изричам думи, които нямам кому да кажа.

Само понякога още грешно жадувам смъртта и се оплаквам на невидимия Бог, защото съм орисан с непоносимо проклятие да пропилявам най-добрите си мисли и най-хубавите чувства, невиждано и залудо като цветен прашец върху камък, искри в тъмнината и вопъл във вятъра.

Всяка сутрин нови овошки осъмват в белота. И слънцето напича, листа растат, а орниците се ширват като тъмни вълни през полята.

Доста време прекарвам, следейки тези явления на извечната игра, спокойните благословени събития, които протичат без звук на човешки глас, без окраска на човешка тъга или радост; без да осъзнава целта, природата избуява и едрее, като бурена зад влажните къщи, под наклонените огради.

Дни се нижат като гердан от красота:

Леки малки облаци, които живеят един следобед, но и през този следобед учудени витаят над земята — „бели овчици, извезани на синя коприна“.

Звезда, чието име не зная, всяка вечер се спира на най-далечната точка на моя кръгозор и привлича вниманието ми със самотното си местоположение и със силното проблясване ту на червена, ту на зелена светлина.

Лек, съвсем тих ветрец, който полъхва само през месец март и сякаш разнася мириса на още неразцъфнали цветя, топъл блясък на някое по-добро слънце сякаш милва самотните мъже по косата, както човешка ръка никога не ги е милвала.

Ниска селска стая. Мрак и задуха. Покрити с одеала и дрешки, лежат едно до друго майката и трите деца. До краката им проблясва светла ивица, която се разширява и стеснява според пътуването на луната с облаците.

Детето, което лежи накрая, се събужда и отметва завивката като товар на съня, вдига глава, оглежда се и започва да плаче, отначало тихо и приглушено, а после все по-силно и непрекъснато като дъжд пред зора.

Детето (през плач): … Ма-мо, ма-мо!… Гладен съм, дай ми хляб.

Майката се събужда, но се прави, че не го чува. Детето плаче все по-силно.

Детето: Мамо, боли ме коремчето, гладен съм.

Майката: Тука е мама, душко, недей да плачеш, недей, хайде спи, миличкото ми, хайде!

Детето (през плач): … Гладен съм… искам хляб.

Майката: Нощем не се яде, душко, хайде спи, а утре мама ще даде на Мариан и хляб, и захарче, и баничка, всичко.