Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Често ми се струва, че не всичко е изгубено по ветровете и безпътиците. Често ме радва мисълта, че отчаянието, хаосът и лутането са само необходима преходна форма. Често ми се случва да чувствам как излизам, несигурен и опиянен, от всичко, което е минало, и заставам на твърда почва извън себе си, откъдето се разкриват кръгозорът, пространството и свободата.

Често ми се струва, че съм силен и решителен, че вече съм достатъчен за себе си, че съм се извисил над робуването на тялото и властта на съдбата и че само трябва да седна и да сложа ръка върху делото, да работя с ведър дух и смирено сърце дълго, упорито и вдъхновено като старите златари.

Често ми се струва така. Но още по-често денят ме повлича след себе си и се блъскам и скитам от немили до недраги, от човек до човек, от лъжа до лъжа и от болка до болка.

Вечер, докато тревата мирише и щурците свирят, аз тихо произнасям моята поука, най-дълбоката, най-трудната и най-силната поука на търпението.

Накарай да млъкне безумното сърце, което със завист гледа чуждото: чужда жена, къща, деца или каквото и да е имане. Стегни сърцето си, защото ти не трябва да имаш нищо, което врагът би могъл да ти отнеме — ненараними са само онези, които нямат нищо — ти си роб и недей да притежаваш нищо.

И ако у хората се роди надежда за добро, ти остани спокоен и чакай, не позволявай чувството да подкопае вниманието ти; ти си роб, ти не се надявай.

Хората лесно забравят и когато им дойдат празнични дни, те нека пият, пеят, танцуват и се любят, ще канят и теб, но не забравяй, че твоята радост е още далече, ти си роб и не се радвай с тях.

Аз, грешникът, човекът на съблазните и на този свят, в плен на съмнения и страсти, имам на масата си един образ на Богородица: Mater Redemptoris a Sassoferato . Кротки са очите й, които напомнят за дните на спокойна радост; разпятието още не е хвърлило своята сянка върху лицето й, върху него почива само Предчувствието, като тънкия воал на грижата върху лицата на девойки, измъчвани от съмнения.

И докато пиша неспокойните редове, нейните тъжни и загадъчни очи гледат встрани като благ укор.

И тези, които са ми най-близки, които воюват с мен, и те са поклонници на шумната радост.

Те са войници, аз съм безделник; на моя герб има черен воал; те се борят за победа, а моята борба няма край.

Когато те слязат като победители в равнината, ще запеят волната песен след боя, отекваща надалече, а аз ще забия своето знаме в самотата и ще стягам колана за нови пътувания.

Късно през нощта. След като поработих добре цял ден, след като ме намъчиха хората и разтревожи животът, след като изгазих толкова кал, нагледах се на неволи и срам и се наслушах на болки и лъжи, сега съм с бремето на своя живот и с тежката злочеста болка в гърдите.

Хвала ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт, нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.

Когато детето се роди, орисницата отреди:

Ще бъдеш от силните и смелите и когато за първи път чуеш думата „щастие“, ще пожелаеш да я дадеш на целия свят, но един-единствен човек ще забравиш и никога няма да бъдеш щастлив.

Ще бъдеш може би победител на страстта, извисен над земната кал, ще почувстваш бялата радост на чистотата и висините, но щастлив никога няма да бъдеш.

Ще бъдеш може би веселият син на земята и ще почувстваш цялата радост на насладата, топла и неописуема като пулсирането в нежните гънки на жената, но щастлив никога няма да бъдеш.

Ще ти бъде може би мъчно за света, но ще победиш и своята мъка, и света, и като станеш победител на всичко, ще умреш с усмивка, която всичко разбира и всичко прощава, но щастлив никога няма да бъдеш.

Презирам блясъка на високомерието и фалшивия стих на поета, отвръщам глава от онези, които са добре и у които душата мълчи.

Обичам бедните и славя беднотата, и онези, които имат тиха, нежна радост, надежда и страдание.

Тебе, бледа и хубава девойко, която шиеш ден и нощ в сянката на белите пердета с копнеж за щастие, което Бог ще ти дари за твоята хубост, за верността и дългата самота.

Тебе, снажен, приведен селянино, който в кротките си очи по цял ден носиш образа на безкрайните тъмнокафяви бразди, а истинолюбивата ти уста под гъстия рус мустак произнася обикновени думи, тебе, който, след като си се наработил, се връщаш у дома по здрач с уморените волове и докато младите ти поливат да измиеш ръцете си, чувстваш как разгорещената пролетна земя бие с ритъма на здравата ти кръв, а после, когато си почиваш под ореха на двора, изпитваш топло и дълбоко чувство от свършената работа.