Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

В такива нощи стават най-големи наводнения и най-страшни пожари. Гуляйджиите се приютяват в затихнали кръчми, а касапските кучета излизат под кепенците и лаят дълго и бясно с инстинкта на живо създание срещу неразумната сила на природата.

Хората, които денем носят таен товар в душата си, не могат да заспят, а предизвикват съдбата и обръщат горещата възглавница, за да намерят хладно място за клетата си глава. Звездите стават червени като кървавите Исусови сълзи над съдбата човешка.

И този, който живее за красотата на духа, напразно се опитва да укроти тялото си с мисли; огненият вятър идва на пристъпи, като биенето на силното сърце на земята, и слага ръка на темето му. Земята търси своето. А на този, който носи в душата си тайна рана на грях, посипва раната с огън, хвърля отровни бацили и болката расте от минута на минута, а разкаянието угасва като забравено кандило.

Вятърът, съюзник на огъня, нещастието и престъплението, отваря широко градинските врати, нахлува през комините, разжаря искрата в покритите с пепел огнища и буди заспалите в сълзи.

Когато погледна назад, струва ми се, че ми остава само да умра. . Колко бързо угаснаха увлеченията! Прецъфтя и щастието! Рухнаха плановете!

Всичко мина като бързо нощно пътуване по луна. Всичко е видяно само наполовина и всичко бързо е забравено. Толкова неща се случиха, че само споменът за един-единствен ден е парещ и отровен като олово.

Нощем седя над спомените. Удивлявам се на подлата игра на съдбата и ми става малко мъчно.

Когато погледна напред, струва ми се, че едва от вчера съм на тоя свят.

Какво направих през тези години! Възможно ли е човек да измине значителна част от живота си, а да не изпълни основните човешки задължения? Целият живот със своите неизпълнени изисквания и изопачени истини, които жестоко си отмъщават, стои пред мен като обвинител. Значителна част от силите е пръсната по безпътиците, но животът неумолимо чака: трябва да се започне! Наистина, трябва да се започне!

През деня ръцете ми често остават над работата и голяма част от нощта бодърствам, за да мога да мисля по-дълго само за Тебе.

Преди птиците се събуждам, преди зората ставам (а през всички сънища минаваш Ти); щом се съмне, стоя облегнат на прозореца, сякаш Те чакам.

Моите мисли таят красотата на целия свят. Несбъднатият блян стана съдържание на живота ми. И така дните си минават, но в часа на смъртта ще мога да посоча своя копнеж като нещо единствено велико, истинско и красиво в моя живот.

Има нещо, което кара дори най-силните духом да положат поне веднъж душата си в чужди ръце и да играят va banque.

Има нещо, което ни тласка към този страшен риск да играем с вероятност, която е повече от вероятността, че ще ни се присмеят, че ще затворим в себе си ранената душа и ще загубим приятеля.

Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят.

Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.

Не искам повече да чакам какво ще ми кажат хората, ще поживея може би още малко, може би бедно, но утеха повече не очаквам. Дори ръката, която ми дава по нещо, ме изпълва със страх и отвращение като змията.

Не искам по лицата на минаващите жени да диря изчезналото си щастие. Нека съм сам и нека ме боли, но очите ми да бъдат наведени и устата — безмълвна. И в тишината си, изтъкана от болка, ще поставя зараждащата се мисъл като люто биле върху раната, която не ми дава ни да живея, ни да умра.

Когато умра (никой не чака смъртта прекалено дълго), може би тук-таме някой ще спомене името ми. Живият суетен човек мисли и за тия неща.

Може би по пътищата на духа, където са пропилени моите усилия и неуспехи, ще блесне за кратко тук-таме споменът за мене като мимолетен пламък на светилник, като напомняне на новите пътници пред кривите, напразни пътища. Може би споменът за мен ще трогне нечия душа.

Не вярвам, че в гроба ще ми бъде по-топло от тези мисли, но тая сутрин мисля и за това.

С 39 и мога да чета. Никой не би повярвал, че и с температура мога усилено и продължително да мисля.