Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Детето: Не искам баничка, искам хляб (хълца детето), Боли ме коремчето!

Майката: Пст! Ето го фра 2 2 Фра, фратер — католически монах. Б. пр. Никола, ето го с пръчката!

— А, а! Кой не иска да спи!

(Детето се пъха под завивката, но продължава да плаче).

Майката: Недей, фра Никола, недей да биеш Мариан, той слуша мама, ще спи… ето, заспа.

Детето още хълца, но накъсано и уморено, като дъжд, който спира. Светлата ивичка се стеснява.

Разсънила се, майката взема от стената броеницата и почва да се моли. Устните й се движат бързо, бързо.

Има познания, късни, дълбоки, отредени като дар за хората, които мислят и страдат.

Невъзможно би било да се понесе животът с (всичките му измами, недоразумения и заблуди, ако на човека не е дадена мисълта за Бога на нашата душа, който е убежище, истинско, праведно и чисто.

Когато светът ни отрови и измори и когато като последен видим признак на дълбоко отвращение очите се затворят, за да не гледат поне за секунда злото и грозотата, тогава става така, че в този миг на отчаяние зад спуснатите клепачи пред вътрешния поглед грейва слънцето на ценни, късни познания като награда за всички страдания.

Интересно е да се наблюдава нежността, с която хората гледат себе си. Чували ли сте как със затрогващ глас разказват за сторените им малки неправди? Как до сълзи са нещастни от своята несгода и как обичат да я правят световна и всеобща; как на ударите, нанесени само на тях, придават големи намерения, само за да си припишат величието и достойнството на жертвата.

Чували ли сте как малкият човек разказва за стомашните си болести и Карлови Вари? Или за измъквания и разминавания?

Колкото повече се държиш настрана и мълчиш за себе си, толкова по-плитък и по-глупав ти се струва разговорът на твоя съсед.

Днес беше тежък, облачен ден, още от съмване задуха южният топъл, неприятен вятър.

И сега вие и свири в комина и край прозорците. Цялата къща мирише на дим, на изгоряло.

Вятърът около къщата и нощта, пълна с облаци и неспокойствие, карат човека да чувства присъствието на непознати, недобронамерени сили. Нервите бавно се опъват от безсънието. Вятърът свири в комина. Прозорецът трепери. Покъщнината проскърцва, като че се готви за спане. Навън голите стебла се покриват с първите пъпки и се огъват като моми, които не могат да заспят. Соковете напират и струят. Тъмнината е пълна със зародиши, пъпки, живот, растеж, плод и желания.

Имаше време, когато исках да служа на Истината. Исках да й посветя живота си и да остана при нозете й. Но в нощите, когато не можех да спя, примамливо ме зовяха пътищата и хълмовете, които бях гледал някога, бродейки по света; и огнената река на кръвта шумеше и не ми даваше спокойствие и сън. Мъчех се и водех честен бой. Тогава реших да се посветя на хората, нещата и краищата, които, бродейки, бях видял.

И когато тръгнах по хълма, мрачен и самотен, но свободен и с ведър дух, посрещнаха ме с разперени ръце старите пътища и чуруликането от живия плет, пълен с птички и цвят. Вятърът ме милваше по челото.

А там, горе, не зная дали Истината изобщо забелязваше, че ме няма сред множеството при нозете й, но над пътищата и полята цареше радост.

Единайсет часът през нощта. Някой изрече дума, обикновена и всекидневна, а у мене възкръснаха свидните ми покойници. Вълна от болка ме издигна и спусна. Разговорът продължаваше, а в гърдите болката растеше.

Сега, ето, сънят ме надви, добрата благословена умора на съня, защото иначе кога щях да заспя?

Без подобаващо достойнство ние погребваме нашите мъртъвци. И често се случва някой неволно да изпусне обикновена, катадневна дума.

Утринна молитва. О, Боже, безмилостен създателю, който със светлината си ме събуждаш за мъките на деня, прости ми и бъди милостив към мене, който изричам хули.

Дай ми този ден каменно сърце, което не знае какво е съчувствие, което няма да се поддаде на слабостта и няма да отстъпи пред ударите.

Дай ми в този ден твърда и горда душа, та никой да не види ни мигновената ми нежност, ни вечната ми болка.

Дай ми стоманено тяло без страсти и желания, за да мога от утрото до нощта да остана в своята непомътена самота, да не искам нищо от хората и нищо да не трябва да им давам.

Боже, не презирай молитвата на гордия, измъчен грешник!

Здравей, пролет — тайна, лековита; твоят полъх милва раната ми. Не зная дали ще те преживея и докога, но хвала на онзи, който ми даде да те доживея!

Виж ти, аз, болният самотник отварям широко прозореца си, да блести на слънцето като малко знаме на една душа, която се радва.