Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

— Кучи син, негодник! А преди…

— Божичко, божичко! (проточи женски глас като край на някакъв тъжен разговор).

— … Лесно е да се приказва, ама я да опита с тая заплата…

— Не, първо тя ми каза, мъжът ти е, каза, войник, а ти си отвори, каза, кръчма, та любовниците да ти идват по-лесно…

(Така крещи някаква жена, продължавайки навярно спора от съда.)

— … Първо една мобилизация, после втора, после войната; взели стария му баща като заложник, останали жените и децата сами — Бог да пази (разказва басов глас, спирайки се на ъгъла и явно броейки на пръсти всички неволи).

— … Очите ми да изтекат, ако съм помислила дори.

— Два пъти си идваше в отпуска и точно когато беше последния път…

Така се развива пред мен този тесен пояс от живота, а аз притварям очи, докато зад гърба ми минават тези люде, всеки със своята неволя и мъка.

Някъде преди пладне. Седя в градината на слънце, облегнат гърбом на високата ограда. Отзад покрай оградата минава улица, която точно тук прави завой. До мен достигат възклицания, гласове и откъслечни разговори и замират, щом хората завият по улицата.

Нека не ти е мъчно за самотата и мълчанието, които царят около теб. Може би съдбата е намислила за теб нещо добро, може би това е нечия стара молитва, която те заобикаля с тишина като защита, може би в твоето мълчание лежат заровени слова, които носят вълнение и нещастие.

В самотата твоят кораб е спокоен, дясната ти ръка е на кормилото. Лудо сърце, нима ти е мъчно, че буря не те тласка към безпътица?

Нека си починем в тишината и над спокойната вода нека благодарим на съдбата за всички злини и теглила, които не са ни сполетели.

Към края на лятото всичко зрее и кръвта у човека не може да си намери спокойствие; картини на радост населяват съзнанието ни.

Сутрин между стеблата и плетовете блестят и се люлеят нишките на паяжината и капките на росата. (В какъв ритъм само се поклащат стеблата и редиците на храстите!) И всичко около мен изглежда като останало от някаква игра през изминалата нощ.

Есента е като усмивка, многозначителна и тайнствена, над цялата земя.

Тогава кръвта оцветява погледа ми, никнат копнежи, дълбоки като бездни и стари колкото света, и пред очите ми се очертават загадъчните форми на женското тяло до неприятни размери и фатални символи на нещо велико, упойващо, смъртоносно.

И кръвта, която носи в себе си всемира, спира в главата.

Раста и ставам голям и безименен като небето по пладне, син, горещ безкрай, по който неспирно блуждае един копнеж; огромно огнено слънце се люлее от едното до другото слепоочие.

И тези очи са залутани метеори по безпътиците на търсенето.

Всичко зрее с шума на страстната игра според вечните и вечно еднаквите закони. Мощен вятър ме огъва и аз линея като папрат в усое.

Има мислители, чиято философия не е друго, а своеобразно душевно удобство, някакво римуване на мисли.

У мене истината се бунтува и ми става противно това стилизиране на душевния живот, тази любов към реда и насилственото търсене на симетричност.

О, тези блажени мислители, които се опияняват от несъществуваща хармония, в хода на всички събития те внасят някакъв ред, целесъобразност и смисленост, както пътникът неврастеник чува мелодия в тракането на влаковите колела.

Бях принуден да се движа и разговарям с много хора. О, тези много хора, които непрекъснато, без умора, с лакоми пръсти се ровят в тъканта на моя живот!

О, колко пъти съм се връщал в къщи потресен, раздразнен от разговорите и погледите, обиден, огорчен, с ограбено сърце и разплакана душа, със съмнение в любовта, в приятелството, във всички чувства, които хората разменят помежду си!

О, тези много хора, с които всъщност нищо не ме свързва!

Като единак ме приема тихата ми стая със своята укорителна тишина, сред която съвестта се чува като удари на лош часовник и не ти дава да заспиш. Колко е дълъг и тежък пътят, който води от компанията до дома, посипан с потайни мисли и засади от разкаяние и тъга.

През целия път и в тихата стая, дори и преди да заспя, все една и съща мисъл: можеше да мине и без това.

Мъгла, сливите се огънаха и съвсем ясно видях как от единия към другия край премина сянка. И по мокрия път във воал от дъжд в нашата котловина навлезе есента с всичките си тежки знаци.

Дъжд през септември. Прохладен вятър, задъхан и сериозен като глашатай, се зададе от западните склонове, а после — първата капка и с нея първият сух лист. Когато облаците легнаха върху скалите и смърчовете, откъм тъмните планини, вечно мъгливи и мрачни, заваля силен дъжд.