Иво Андрич - Ex Ponto (Лирична проза)

Животът е дълъг и труден, как да го пребродя, когато ме обземе умора и желание да умра?

— Облегни глава на нечие рамо, засей нивата и храни децата си, потърпи и животът ще мине.

Годината е дълга и оскъдна, как да я прекарам, като дойдат трудните месеци?

— Помисли, че е имало и по-трудни, че ще дойдат и по-добри, и изтърпи; годините минават бързо.

Месецът е дълъг и труден, как да го преживея, като ми дотегнат изпълнените с грижи дни, които нямат край?

— Месеците се сменят, минават бързо, а с тях минават и грижите.

Денят е дълъг и сив, как да изтрая, когато ме умори и натъжи?

— Дните текат бързо. Потърпи! Ще донесат радост и ще отнесат мъката.

Часовете са дълги, безрадостни, как да ги преодолея, като донесат страх и тъга?

— Часовникът ги отброява бързо, ти работи и забрави, ще имаш спокоен сън и радостно събуждане.

Минутите са дълги и мъчителни, кой ще издържи, когато ни завладеят горчиви мисли и разкаяние?

— Да, но моли се на Бога, сине, в тежки минути да ти дари утеха!

Слънцето залезе. Дълъг наниз редки борове се очертава като изящна тъмна дантела на ясното, бледо небе. И земята видимо диша. А къде е мъката, която допреди малко ме гнетеше? За какво ли да тъгувам?

Бъди храбра, душо моя, търпелива в самотата и постоянна в колебанието на страстите!

Пътят се помрачава и споменът ме измъчва, но нищо още не е изгубено. Всичко е тук: старото сърце, което бие по вечните закони по-бързо или по-бавно, младата кръв струи, гърдите, които поемат въздуха като лек, и душата страдалница, и мечтите, пазени като златно везмо, и свещените завети, и царствените мисли, неизявени, неопетнени, добрите основи на живота, неизхабени и будни.

Спокойствие. Спокойствие на слънцата, които се раждат и залязват по законите на вечната търпелива природа.

Две години вече моята надежда напъпва; две пролети студът я попарва, но тя отново напъпва.

Пресен сняг лежи в мълчаливата белота, под него на дълги черти се подават есенните бразди като черен скелет. Под оловното небе са потънали в сън сивите далечини. Гробището и черните ели стоят под снега като рота, спряла в похода си.

Каквото и да предприема, от мъката си не мога да се освободя; няма заминаване и няма връщане, защото тя е всякога под мене, както безкрайният океан под уморената птица.

И все пак, докато имам дъх, топя ледените цветя по прозорците си, защото имам душа, която не може да не се надява.

И под стотици затворнически свечерявания ще запазя светлите предели, в които моята надежда напъпва.

Много добре зная колко жалки са жените в своята дребнава алчност, суета и лъжа.

Зная колко е жалка и плитка хитростта на блудницата, но едва ли има развратна жена, в която след дълъг разговор, след като отшуми пороят от лъжите и хвалбите й, да не блесне искра на доверчивост и истинско чувство.

С мъжете в повечето случаи е обратно. Колко често, когато се запознаем с някого, си казваме: ето нов приятел, а само след няколко дни другаруване, крещи вече гладният „аз“ и комичната, противна себичност.

Мразовита нощ, каква радост е в такава нощ да гледаш звездите, милите звезди, потрепващи тайни, добри приятели на всички самотници.

О, Касиопея, сестрице, на високия прозорец на проклетата градска кула, когато никой не знаеше къде съм и не смееше да пита, ти везеше на моите решетки своето златно везмо. Чувстваш ли, Касиопея, как тази нощ ти благодари с поглед твоят благодарен брат?

О, Коси 1 1 група звезди в съзвездието Бик. Б. пр. , юнашка чето, които сте казвали на дядо ми, че е минало среднощ, когато, пийнал, е крачел по Сараевското поле, връщайки се от седянка.

О, Коси, странни пътници, какво мислите, ще грейне ли скоро моята зора?

Здравей, Юпитере, царска звезда, триумфален пламък, и вие, млечни пътища, небесно изобилие, посипано по блесналите сини поля, и вие, безбройни безименни сестрици!

Колкото по-дълго ви гледам, о, звезди, вашата тайна става все по-голяма за мен, защото вашето трептящо сияние се сплита в златен плътен воал.

Какво ли предвещава вашето сияние?

Погледът ми бледнее, главата ми се мае, шуми и звънти; умората ме хвърля в сън, но и в съня си сънувам тайната и търся отговор.

Звезди, звезди, вие сте златната трептяща основа на вселенската тайна. Защото над всички злочести прагове, където секва силата на моето познание, срещам вашето трептящо студено злато:

на високото небе,

в глъбините на морето, когато нощем блести,

в окото на микроскопа,