Георги Андреев - Краят на западната цивилизация

Още през 20-те години на XX век П. Бицили [6] пише, че „банкокрацията“ е един от най-съществените елементи на онова, което се нарича „капиталистически феодализъм“. Н. Чомски цитира Джон Дюи [30]: „Демократичните форми имат малко значение, когато животът на страната — производство, търговия, медии — се управлява от частни тирании, които се наричат «индустриален феодализъм» и в които работещите са във властта на ръководството, а политиката се превръща в сянка, хвърляна от едрия бизнес върху обществото“. Движението по посока на някакъв нов феодализъм се извършва пред очите на всички: основните икономически решения се налагат (от свръхбогатите, от техните транснационални корпорации, представяни от назначените от тях правителства) чрез непазарна икономическа (политическа, военна, терористична) принуда. Това е опит за спасяване на властта и богатствата на богаташите, който може би би успял, ако не срещне отпор.

Новият феодализъм може да допълзи тихо и незабелязано с постепенна замяна на икономическите, правните и моралните норми, при пълна пасивност на обработваното от пропагандата население. Но може да дойде и чрез „трета световна война, с образуване на нови империи и разрушаване на старите, със стотици милиони трупове, с разрушаване на собствената им (на Запада — б.а.) цивилизация и някакъв нов световен план «Маршал» за възстановяването й (ако се възстанови! — б.а.) със същите социални и международни отношения, които с неумолимостта на смяната на сезоните водят до… повторение на познатата ни история“ (Г. Константинов) [11]. Историята не се повтаря, въпреки че има аналогии. А новият феодализъм е възможен, но не е задължителен път на развитие.

Зб. Бжезински прогнозира [4]: „Американското общество не може да бъде модел за света — в морално отношение и като икономическа практика — ако на преден план излезе една по същество корнукопична (консумативна — б.а.) етика, а огромното, но обедняващо мнозинство бъде изключено от значимо социално участие. Обсебването от удовлетворяване на материалните желания, които все повече и повече излизат от контрол, може само да укрепи и да задълбочи обективната и субективната пропаст, вече разделяща човечеството“. Може и това става. Обществото на американската държава-грабител наистина не може да бъде модел за ограбваните колонии. А консумативната „етика“ се насажда принудително от цялата пропаганда на късния капитализъм.

И така, има морална криза. „Светлото комунистическо бъдеще“ изисква един морал. „Спасяването на душата в отвъдното“ — друг. А пък „печалба на всяка цена“ — трети. Въпреки че номинално десетте божи заповеди остават в сила. Но на Запад „човек се чувствува в правото си да има онова, което пожелае, независимо дали го заслужава. Така моралните преценки стават излишни, … законовата процедура и особено съдебната система заместват морала и църквата… Всичко това може да бъде наречено «процедурен морал», основан на външни правила, ръководещи поведението и социалното взаимодействие“ [4]. В рамките на късния глобализиращ се капитализъм моралната криза не може да бъде преодоляна.

Във времена на криза, когато обществото е стигнало до задънена улица и не вижда изход от нея, често възникват нови религии, появяват се ереси или съществуващите религии се разцепват на няколко конфесии. Това помага на хората да излязат от стреса и да не полудеят. Една нова религия събужда надежда, „снема“ част от общественото напрежение и отстранява от обществените (обикновено класови) борби част от населението, насочвайки го към извънземно спасение. В момента има условия за появата на нова религия на базата на някоя от многобройните секти. Това е възможно, но не е задължително.

Още Маркс изтъква, че съществува неразрешимо противоречие между производството, което е обществено и присвояването, което е частно [14]. Това води до диспропорции, разхищения и кризи и в икономиката, и в обществото.

Д. Бел продължава в друга плоскост: „Постиндустриалното (и индустриалното — б.а.) общество е… комунално общество, където социалната единица е груповата организация, а не индивидът, където решенията трябва да бъдат постигани посредством определена политическа организация…, а не посредством пазара. Но сътрудничеството между хора е нещо по-трудно, отколкото управляването на вещи“. Това би означавало да изчезне капитализмът, а заедно с това и западната цивилизация. Опитите за държавно регулиране могат временно да смекчат конфликта, но не могат да го премахнат. Противоречията биха изчезнали, ако пазарът приеме подчинено положение спрямо обществените нужди (сега пазарът заема подчинено положение, но не спрямо обществените нужди, а спрямо нуждите на свръхбогатите). При капитализма това е невъзможно. Конфликтът води до революции, макар че в момента не се вижда задаването им. Умелата пропаганда насочва масите в друга посока.