Георги Андреев - Краят на западната цивилизация

Както се каза, тази пасивност на „обърканото стадо“, в каквото са превърнати атомизираните „обикновени хора“, се дължи на ефективната корпоративна пропаганда. „За демокрацията пропагандата е това, което е тоягата за тоталитарните режими“ (Н. Чомски) [28]. Човек може да се съпротивлява срещу тоягата, защото в този случай поне е ясен врагът. Трудна е съпротивата срещу глобалистичната неолиберална пропаганда, понеже обществените противоречия са размити и замаскирани и повечето хора не виждат кой е врагът и откъде идва опасността. Затова първостепенна задача е да се изнамери противоотрова срещу пропагандата на „елитите“.

Всъщност, противоотрова съществува. Достатъчно е да разполагате с медии (телевизия, радио, преса), съизмерими по брой и обществена тежест с тези на „елитите“. Тогава тяхната пропаганда ще рухне, защото защитава незащитими позиции. „Елитите“ знаят това и с всички средства (главно икономически и процедурни) се стараят да попречат на това. Засега успяват.

Дори когато борбата е неуспешна, тя е полезна, понеже създава някакви структури сред народа и не позволява той да се превърне в сива, аморфна, атомизирана маса. Понеже „неспособният нито да се защити, нито да си отмъсти, очевидно е лишен от най-съществените за един човек елементи на характера“ (Адам Смит) [12].

През Първата световна война цар Фердинанд „прикачва“ България към „централните сили“ (Германия, Австро-Унгария и Турция). След поражението упрвляващите династии в победените страни (с изключение на Кобургите в България) губят троновете си, а България загубва територии и плаща репарации. През Втората световна война цар Борис присъединява България към оста „Рим-Берлин-Токио“ и тя отново е сред победените — където е България, там е поражението. След войната България е съюзник и сателит на СССР и той се разпада. Днес България отново безпогрешно избира погрешната посока — присъединява се към губещата страна: САЩ-НАТО… Всъщност, към поредната национална катастрофа я присъединяват управниците й, а народът им е робски покорен и не им търси отговорност.

Българите дават мило и драго, за да бъдат роби. Може би това е единствената кауза, за която един българин би решил да рискува живота си. Не всеки българин е такъв, но повечето са.

Това се дължи на социалния инфантилизъм, зародил се в недрата на турското робство, когато българското общество се разпаднало (атомизирало), изчезнало е усещането за общност и дори днес светът за всеки свършва на прага на къщата му — отвъд него е чужда територия, подлежаща на опустошаване и плячкосване. Народите, у които съществуват обществени структури, се съпротивляват на изпитанията колективно. У деструктурирания български етнос всеки се е спасявал поединично, често за сметка на другите.

Българинът си остава 6-годишно дете дори, когато е на 60 години. Той може да натрупа битов опит и висока професионална квалификация, но не узрява в социално отношение и си остава малко дете. Късогледо прагматичен, като дете („Какво ще ми дадеш, за да си измия зъбите?“), той има нужда някой да се грижи за него, да го наставлява и наказва, да го спасява и да отговаря за поведението му (децата са безотговорни). Затова винаги е нужен Голям брат с пръчка в ръка, бил той германец, руснак или американец. А ирландците, шведите или унгарците не се нуждаят от Голям брат… Детето нито вижда действителните опасности, нито има смелост да им се противопостави, когато ги види.

Инфантилността не се предава генетично. Тя се възпитава. „Преклонена главичка сабя не сече“, „Срещу ръжена не се рита“, „Ти не се бъркай, нека някой друг да рискува, а при успех ти да дойдеш наготово и с голямата лъжица да гребеш от кацата с мед!“… Така се създават шмекери и селски хитреци.

Българи, не се скривайте зад Ботев и Левски! Една шепа хора не могат да измият малодушието и овчедушието на цял един народ. При това тази шепа хора винаги е била порицавана, избягвана и предавана от съвременниците си, останали верни поданици на „легитимната власт“.

Не се крийте зад успехите в началото на XX век и героизма на българския войник през Балканската война! Това е миг в историята, а тя не се състои само от един миг.

Авторът на тези написани с болка редове е българин, който при никакви обстоятелства няма да смени националността си. Истината е горчива. И все пак е истина.