Георги Андреев - Краят на западната цивилизация

Христоматиен пример за това е съдбата на Бенгалия — някога най-богатата и най-развитата страна в света (но по-слаба от Англия във военно отношение). Чрез целенасочено унищожаване на промишлеността за 200 години Англия съумява да я превърне в свой суровинен придатък и океан на бедността — днешната Бангладеш [29].

Нови страни като САЩ, тръгнали по пътя на „демокрацията и свободата“, също се движат в тази посока. Понеже са капиталистическа страна и печалбата (за „елита“) оправдава всичко. Въвеждат робството. Изтребват (в името на цивилизацията) повечето индианци, а оцелелите вкарват в резервати. И, естествено, мечтаят за експанзия — „нашата федерация е гнездото, начиная от което трябва да се насели цяла Америка на север и юг“ (Т. Джеферсон). Вкоренено е убеждението, че на юг е по-добре да управляват испанците, докато „нашият народ стане достатъчно напреднал, за да заграби тези територии от испанците парче по парче“ [29]. Половин век по-късно САЩ заграбват половината територия на Мексико (днешните щати Калифорния, Тексас, Колорадо, Невада, Юта, Орегон, Аризона, Ню Мексико).

А президентьт-хуманист Уудроу Уилсон формулира „специалния дълг“ към всеки колонизиран народ: да го научим на ред, самоконтрол и подчиняване на изискванията на законите (нашите закони!). И продължава: „Понеже търговията не признава националните граници и понеже фабрикантът иска да има за пазар целия свят, знамето на неговата родина трябва да го следва и вратите на страните, които се затварят пред него, трябва да бъдат разбивани. Концесиите, които получават финансистите, трябва да бъдат защитавани от министрите, дори ако това струва нарушаването на суверенитета на непокорните нации. Колонии трябва да бъдат създавани или завоювани така, че никой ъгъл на света да не бъде изоставен и пренебрегнат“ [28]. Освен към империализъм, това е призив и към глобализъм. Днес призивът на президента-миротворец се осъществява с пълна сила.

Джордж Кенан, американски политик, дипломат, икономист и бизнесмен, е още по-откровен: Всички суровини в света (спомнете си израза т/(К-d)) са американски по право. Затова трябва да се борим с „широко разпространената идея, че правителството е отговорно за благосъстоянието на народа“ — това е комунизъм. „Крайният отговор може да изглежда неприятен, но… ние не трябва да се колебаем да апелираме за една полицейска репресия, упражнявана от местното правителство. … По-добре е да имаме един силен (т.е. диктаторски — б.а.) режим на власт, отколкото едно либерално правителство, което е мекушаво, толериращо анархията и инфилтрирано от комунистите“ [28]. Тук „комунист“ е наричан всеки, който не се подчинява на Вашингтон.

Кенан не спира дотук: „Ако искаме да задържим разликата между нашето богатство и бедността на другите, трябва да оставим настрана «идеалистическите лозунги» и да се заловим за чистите и прости понятия за властта. … Ако тълпата от негодници (народът — б.а.) се опита да надигне глава, трябва да ги накарате да се върнат на мястото си със сила по един или друг начин; за Третия свят чистото насилие е достатъчно. Ако пазарните сили спъват привилегиите у дома, бързо се хвърля в огъня и свободата на търговията“ [29]. Гениално просто. Прав е Ричард Никсон: „Когато видите, че губите играта, достатъчно е да смените правилата на игра“ [29].

Президентът на САЩ Джон Кенеди обявява своята политика за „нови граници“, с която „да спечели умовете и сърцата на хората“. В резултат на това се появяват т.н. Корпус на мира, Съюза за прогрес и… ескадроните на смъртта в Латинска Америка (днес вече ги има и в някои европейски страни). Тези институции работят в тясно взаимодействие с Държавния департамент и ЦРУ и служат за проникване в Третия свят и насаждане на „американския начин на живот“ и за „събиране на информация“, естествено. Пак тогава в Панама и форт Браг (САЩ) започва обучението на „сили за противовъстаническа дейност“ и оттам се пръкват елитни главорези, използували „борбата срещу комунизма“ за насаждане на демокрацията по света. Пак тогава бива създадена доктрината за „войни с ограничена интензивност“, прерастнали днес в „хуманитарни агресии“.

Малко след края на Втората световна война се извършва унифицирането на латиноамериканските армии. Всички те задължително се въоръжавате американско оръжие, организирани са по американски образец, а офицерите им учат или специализират в САЩ. Фактически те са продължение на американската армия, издържано от туземците (сега този процес, под егидата на НАТО, се извършва в източноевропейските армии). Тъй като латиноамериканските страни не воюват помежду си, предназначението на армиите е да контролират правителствата и в случай на „неправилна политика“, да ги свалят от власт. Така отпада необходимостта от пряка агресия на САЩ, с каквито изобилствува историята на XIX и XX век.