Георги Андреев - Краят на западната цивилизация

Изнасянето на печалбите е „източване“ на национален доход от страната, приела чужди инвестиции. За въпросната страна остават само нископлатените „работни места“ и съсипаната икономика (през последните години „работни места“ е евфемизъм, използуван пред публиката вместо „печалби“, за скриване на действителното положение на нещата). За Запада „източването“ на Третия свят е един от основните източници на печалба и неговата роля непрекъснато нараства.

Подобен подход имат и големите световни организации, като Световната банка, която счита, че „облагането с данък на мултинационалите, за да се предотврати миграцията на нископлатените работни места към развиващите се страни би било непродуктивно“ или че „пренасянето на производството навън е ефикасна стратегия за увеличаване на пазарния дял на компаниите в конкуриращия се свят или за минимизиране на загубите“ [37]. Например САЩ са изнесли извън страната почти цялата си промишленост, невключена във ВПК и фактически „живеят“ от „източването“ на целия свят. Тъкмо затова „имат интереси“ по цялата планета.

„Пазарът може да избира своите бедни на по-голяма територия; каталогът става по-богат, защото сега има бедни бедни и богати бедни. А там (в Третия свят — б.а.) винаги могат да се намерят даже по-бедни бедни, по-достъпни и по-невзискателни“. Всъщност, съвсем невзискателни. „фантастични продажби при намалени цени! Специални оферти навсякъде. Работната ръка е срещу нищо, ако пожелаете да отидете там. Следващата изгода: избирайки тези бедни — бедните бедни — вие правите по-бедни богатите бедни и, веднъж станали по-бедни, близки до бедността на бедните бедни, те на свой ред ще станат по-малко взискателни. Живот-песен!“ [37]. Това е смисълът на глобализацията — да създаде рай за мултинационалите или поне да „закърпи“ положението. Само че не може да го закърпи завинаги. Заради някакъв си жив труд, принадена стойност и технически прогрес! Може само да „източва“ Третия свят, докато има нещо за източване. А после?

После „за тези, които искат да печелят на всяка цена, не остава никакъв друг изход, освен диктатура вътре в страната при отглеждането на един лумпенизиран плебс, който ще се опитват да залъгват с патриотични сказания и социална демагогия, с цивилизаторски мисии и расизъм, с долнокачествени пържоли и евтино вино, със спорт и масова «култура» — от суеверието до порнографията. А навън — експанзия, грабеж и екстерминация. Най-напред локални войни за завладяване на суровини, пазари и по-добри стратегически позиции, а след това и световни — между развалилите своя договор империалистически мародери“ [11].

Обедняването става повсеместно, но особено ясно личи в Третия свят. Дори такъв апологет на капитализма, като П. Бергер, е принуден да признае: „Икономическият ръст сам по себе си не води до развитие. Все пак е възможно едно ограничено малцинство от хора да извлече полза от този растеж, докато масата от населението остане затворена в бедността. Разумното понятие за развитие по необходимост предполага разпределение на благата на растежа “ [3]. Казано е крайно меко и предпазливо. Следва и обяснението: „Националната предприемчивост се задушава и често придобива формата «индустриален инфантицид» (детеубийство), т.е. местното индустриално производство се задържа от интереса на чуждите предприятия, доминиращи в националната икономика. Последно, но не по значение, местното население обеднява, с изключение на т.н. компрадорска класа — местни кръгове, които стават агенти на чуждия капитал“ [3]. Нали това е действителната цел на глобализацията!

А. Г. франк има по-радикално обяснение: „…неразвитостта на Третия свят не е състояние, което предшествува идването на международния капитал в тези страни, а по-скоро състояние, причинено от този международен капитализъм и това става неизбежно“ [3].

За „закърпване на положението“ често се използува инфлацията . Тя може да бъде както неочаквана (стихийна), така и предизвикана. Съвременните макроикономисти и делови среди съвсем „научно“ я предизвикват по време на „растеж“ [20, 26]. Инфлацията „стопява“ парите на „обикновените хора“, докато деловият свят, винаги в течение на събитията, запазва или увеличава богатствата си (например като обмени парите с чужда, в момента устойчива валута). „Източените“ от бедните към богатите пари служат за инвестиране в „растежа“.

Според (не само) Г. Константинов, „това общество е осъдено да се въоръжава!… Въоръжаването е пряко следствие от РР при запазване на старите обществени структури и отношения“ [11]. Всъщност, то е следствие от намаляване на печалбата = принадената стойност. Военните поръчки са „най-тлъстата“ плячка за бизнеса, несвързана с рискове, понеже зад тях стои държавата. Може да възникне въпросът защо обществото харчи пари за оръжия, които не му носят печалба. Отговорът е прост: разходите се заплащат от всички данъкоплатци, а печалбата е само за деловите среди. Милитаризацията на една държава е нужна и за политически и военни цели, но за това ще стане дума в следващата глава.