Георги Андреев - Краят на западната цивилизация

„Ако капиталът е постоянно нарастваща стойност, вследствие на прибавянето към него на принадената стойност (Маркс)…, тогава откъде ще се вземе тая принадена стойност и къде ще се реализира, след като броят на тия работници, а заедно с тях и на масовите консуматори или по-скоро на техните покупателни способности намалява (при завършена РР напълно изчезва — б.а.)? Какво могат да направят собствениците на «брутната световна продукция» — на кого ще я продават и срещу какво?“ [11].

Може би съвременните макроикономисти все още не са убедени в казаното? Е, добре: един продукт е стока само, ако има на кого да се продаде . Ако всички предишни наемни работници са безработни, те нямат пари и не могат да купят нищо. Следователно, натрупаната у капиталиста производител продукция вече не е стока и има само потребителна стойност.

„Когато автоматизацията стане световна и тотална, а този процес не може да бъде спрян от никакви земни и небесни сили, няма да има наемен труд и заплати, но заедно с това няма да има място и за стоките, пазара, печалбата и капитала. Това обаче не означава, че няма да има желаещи да открият концлагери, където, подобно на лудниците, непоправилите се и непоправими мечтатели и бунтовници ще бъдат задължени да «строят» диги или да пълнят каци без дъно, макар и в това да няма никакъв смисъл“ [11 ].

„В условията на роботизацията на икономиката такива лозунги като «Земята — на селяните и фабриките — на работниците!» губят всякакъв смисъл, но с тях тя поставя под въпрос и отношенията между собственици и несобственици и самата юридическа категория «собственост» . Предприятия, в които «стоките» се произвеждат автоматично и средствата за съществуване се разпределят даром, не могат да донесат никакви печалби. От гледна точка на капиталистическата рентабилност те са губещи.“ „Производство и услуги, извършвани от роботи…, не могат да бъдат продавани, а само раздавани безплатно… Защото произвежданите автоматично в такова «стопанство» «стоки» не съдържат никакви стойности, както въздухът и водата в океаните“ [11].

А това означава изчезването на капитализма. Капитализмът е осъден на „сублимация от съвременното технологично производство“ [11]. Подобни опасения изразява и П. Бергер [3].

„Доколкото е засегнато натрупването на принадена стойност, технологичните иновации, които увеличават производителността на труда, дават противоречиви резултати. От една страна, отстранявайки живия труд от производствения процес, съществува тенденция към намаляване на общата маса на принадената стойност, извличана от капитала, а от друга страна има тенденция към нарастване на принадената стойност чрез извличане на стойност от всеки отделен работник, който остава в процеса на производството“ (Ч. Маджумбар) [39], т.е. чрез усилване на експлоатацията му. Първата тенденция е по-силна.

„Това е фундаментална преграда пред безкрайната капиталистическа експанзия. Докато в миналото нарастването на производителността на труда поради техническите нововъведения има тенденция да увеличава общата маса на принадената стойност, днес, след известен етап, възниква противоречие. Поради това е необходим постоянно разширяващ се пазар и буржоазията прави неистови усилия за създаване и разполагане на пазарите върху планетата. Обаче обхватът на това разширяване на пазара също е ограничен“ [39].

Затова (не само затова!) кризите се редуват една след друга, а съвременната макроикономика е просто наука за управление на кризите. Затова съвременната икономика е крехка система, податлива и на най-малките случайни и почти винаги неочаквани сътресения. Г. Константинов цитира Иля Пригожин [11]: „Когато една система, вследствие на бавните, но непрекъснати изменения, флуктуации и асинхронни осцилации на подсистемите си е доведена до дестабилизация и загуба на равновесие, тя става свръх-чувствителна към действието на вътрешни и външни сили, безпомощни до този момент да я променят или разрушат. Въздействието на тези сили, подготвяно от цялото предшествуващо развитие и мащабът на техните резултати изглеждат за страничния наблюдател като случайност или «чудо»… В подобни условия една система загубва равновесие и започва да има ирационално поведение. Предишните закони, които са регулирали нейното съществуване и функциониране губят силата си. В подобни революционни моменти не е възможно да се предвиди теоретически посоката, която ще поеме промяната: дали системата ще се дезинтегрира в хаоса или внезапно ще се изкачи на едно по-високо ниво на организация и революционно преобразуване?…“