За жени - Грузинска приказка (Грузинска приказка)

Стигнали до Каджетското царство. Момъкът купил волове и овце. Колкото му поискат, двойно повече дава. Купил, колкото трябвало, и продължили напред. Дошли до двореца на каджите. Насреща им се юрнали лъвовете, ала ловецът само разкъсва воловете на две и им ги хвърля.

Лъвовете го пуснали.

Юрнали се тигрите — момъкът нахранил и тях и преминал. Юрнали се вълците — хвърлил им овце и преминал. Влязъл в двореца, дъщерята на царя на каджите спи. Приближил се, отрязал една къдрица от косата й и излязъл.

Царската дъщеря се събудила, гледа — отрязана й една къдрица. Разгневила се, скубе си косата. Нахвърлила се срещу лъвовете, срещу тигрите и вълците:

— Как посмяхте да пуснете човек при мен?!

— Ех — казват й зверовете, — ти и кокал не ни даваш да гризнем, а той цели волове и овце ни хвърляше, насити ни.

Лети тя подир ловеца.

Където й стъпи кракът, всичко става на пепел.

А ловецът препуска. Отбил се за трите девойки, които отървал от змейовете, слага ги на коня и пак препуска. Спрели да си починат в къщата на един воденичар. Воденичарят ги посрещнал, поканил ги в къщи. Той имал една коза. Викнал й:

— Хайде, моя козичке Меека! Сложи ни трапеза!

Поразшетала се козичката — и се появила трапеза, пълна с всякакви гозби, ама такива, че и на царя да ги поднесеш, не е срамно.

Козата се харесала на ловеца. А на воденичаря се харесват неговите девойки. И той казва:

— Аз ще се скрия, а ти търси. Намериш ли ме — козата е твоя, а не ме ли намериш девойките са мои.

— Много добре — казва момъкът.

Конят рекъл на момъка:

— Остави ме до козата и иди да търсиш. Знай, че воденичарят ще се скрие в комина на пещта. Викни му: „Ти си в пещта, намерих те“. Няма да се обади, ти му викни още веднъж, няма да се обади и този път, ти се качи на покрива и хвърли камък в комина, камъкът ще падне на главата му — ще се обади.

Воденичарят се скрил. А ловецът ходи, търси го навред, сякаш не знае къде е.

Приближил се на края до пещта и вика:

— Ти си тук, излизай!

Воденичарят не се обажда. Ловецът викнал и втори път:

— В пещта си, излизай!

Воденичарят не се обажда.

Ловецът се качил на покрива, взел един голям камък и го хвърлил в комина право върху главата на воденичаря.

— Тук съм, тук съм! — вика воденичарят.

Излязъл едва жив от комина, ала не се предава.

— Сега ти се скрий, а аз ще те търся — казва.

— Добре — отговаря момъкът.

Отишъл при коня, пита го какво да прави.

— Ето какво — казва конят и го закрил със себе си.

Воденичарят търси, търси, не може да намери ловеца.

А козата вижда, иска да извика на стопанина си къде се е скрил момъкът, но щом отвори уста, конят я стисва със зъби и тя мълчи.

Търсил, търсил воденичарят, не го намерил и казва:

— Не те намерих, излез, ти победи.

Дъщерята на царя на каджите настигнала ловеца:

— Защо ми отряза къдрицата?

— Искам да те дам за жена на царя — казва момъкът.

Тя се сърди, ала що да стори?

Ловецът я завел при царя и потеглил с девойките към къщи. Братята се зарадвали, питат:

— Къде се губи толкова време?

Най-малкият брат рекъл:

— Като тръгнем на лов, нека се върнем от сред път — тогава ще разберете къде съм се губил и какво съм правил.

Тримата братя се върнали по пладне. Какво виждат — двете по-големи булки седнали с приятелчетата си, веселят се, пируват, а третата седи и плаче.

— Хайде, моя козичке — казва най-малкият брат, — вземай тези неверни жени със змейовете им, нанижи ги на опашката си и ги хвърли в пропастта.

Козата нанизала на опашката си неверните жени и приятелчетата им, занесла ги на скалата и всичките ги хвърлила в пропастта.

Най-малкият брат оженил по-големите си братя за двете по-големи девойки, третата, най-младата, също оженил за добър човек и всички заживели сговорно и весело.

© 1976 Иван Троянски, превод от руски

Сканиране: Boman, 2010

Редакция: Alegria, 2010

Издание:

Кавказки народни приказки

Издателство „Георги Бакалов“, Варна, 1976

Редактор: Панко Анчев

Художник: Иван Кенаров

Худ. редактор: Стоимен Стоилов

Техн. редактор: Георги Петров

Коректор: Маргарита Георгиева

Приказките са подбрани от следните издания:

Осетинские народные сказки, собрал Г. А. Дзагуров (Губади Дзагурти), Издательство „Наука“ — Главная редакция восточной литератуы, Москва, 1973

Золотой сундук, составление, перевод с татского и приложения Арманда Кукулу, Издательство „Наука“ — Главная редакция восточной литературы, Москва, 1974