Вкамененият княз - Грузинска приказка (Грузинска приказка)

Било ли е, не е ли — не знам, ала старци-многознайници разказват, че някога си в едно далечно господарство живеел могъщ цар. Всичко си имал: и слава, и богатство. Само деца си нямал. И много тъгувал, че нямало на кого да остави царството, когато смъртта го извика да си почине.

Ала ето че най-сетне му се родил син.

Много се зарадвал бащата — гледа го, гали го, прах не дава на него да падне; люлката до леглото си сложил — да го пази от всякаква беда.

Една нощ му се присънил такъв сън: уж над люлката се надвесила някаква орисница и рекла на детето: „Пази те баща ти, ала не ще те опази. Като пораснеш, ще потопиш веселия дворец в горчиви сълзи, защото ще се превърнеш в жив мъртвец.“ Изрекла тия страшни думи орисницата и изчезнала.

Детенцето се стреснало и изплакало.

Събудил се бащата, цял в пот; до сутринта не могъл да заспи. Мислил, мислил как да опази сина си от тая прокоба. И заповядал да построят висока кула. Затворил сина си в нея и поставил триста верни войници на стража — никого да не пускат да влезе без царско разрешение.

Минавали годините. Живеел царският син сам самичък в кулата, измъчвал се — няма с кого дума да продума, не го пущат на воля да се поразведри, на кон да се разходи. И колкото повече растял, толкова по-тъжен ставал.

Един ден рекъл на баща си:

— Намери ми, тате, невяста! Тя поне да ме разтушава в моя неволнически живот.

Посъветвали се бащата и майката. Решили, че момъкът има право. Намерили му невяста — най-личната мома в царството: стройна като фиданка, с вежди като лястовичи крила, уста — с пара разрязана. А пък весела — като се засмеела, всичко наоколо светвало. Ала и тя не могла да прогони мъката на младия си мъж. Не се отмахвал тъмният облак от челото му. Ще стане заран, ще се облакъти на перваза на зарешетения прозорец и ще се загледа в далечните заснежени планини, в тучните поля, в царските градини.

Пък слънцето щом се покажело, първом в неговия прозорец огрявало: мило му било за този хубав мъж, винаги печален. Кимало му дружелюбно, галело го с лъчите си, че много го било обикнало.

А на царския син и през ум не му минавало да погледне нагоре, да отвърне с усмивка на слънчовия поздрав — все към земята гледал.

Днес така, утре така, накрая слънцето се разсърдило:

— Виж го ти, този горделивец! Първите си лъчи нему пращам, милвам го, топля го, а той и очи не вдига да ме погледне! — и като шибнало княза със сноп огнени стрели, той начаса се вкаменил.

Плач и ридание огласили двореца. Тичат царедворците насам-натам; скубе си косите старият цар; плачат царицата и младата невяста.

— Кой му стори тая магия? — питат се всички.

Събрали се най-прочутите лечители и звездобройци. Досетили се: слънцето го е вкаменило. Само то може да го съживи отново.

Заповядал царят да заключат кулата, никого да не пущат да смущава каменния сън на сина му. И потънал дворецът в черна мъка. Не се зарадвали дори и на момченцето, което младата княгиня родила.

Като пораснало, веднъж то попитало майка си:

— Мамо, къде е баща ми?

Заляла се княгинята в горчиви сълзи и заклатила глава — не искала да му каже. Ала то не я оставяло на мира — всеки ден я дърпало за полата:

— Мамо, къде е баща ми?

Накрай майката го отвела горе в кулата, където на мека постеля били положили каменния княз.

— Ето, синко, баща ти! — и му разправила всичко, както е станало.

Замислило се момчето. Попитало:

— Нима не може да му се помогне?

Майката му отговорила:

— Казват, че слънцето е вкаменило баща ти. Само то може да го съживи.

— Като стана голям, ще ида при слънцето да измоля милост за баща си!

Тъй рекло момчето и от него ден все за това си мислело.

Минали, що минали години, пораснал синът, извишил се — цял бащичко. Отишъл един ден при майка си и рекъл:

— Сбогом, майко! Ще ида при слънцето баща си да измоля, сълзите ти да изсуша.

Почнала майка му да го уговаря:

— Млад си още, синко! Как ще можеш да отидеш там, където никой още не е бил?

Ала момъкът изправил глава — не ще никого да слуша! Облякъл се в простички дрехи, преметнал през рамо торбичка с хлебец и тръгнал да дири слънцето.

Вървял той, вървял през планини и долини, през поля и гори; когато имало — ял, когато нямало — гладен заспивал. Стигнал до широко поле. На полето орачи орат. Не само плуговете, ами и хомотите и водилата — всичко било от желязо. Орат людете с по девет чифта яки волове, мушкат ги без милост с остена, а добичетата едва кретат. Приближил се момъкът и поздравил: