Вкамененият княз - Грузинска приказка (Грузинска приказка)

Нахранило се слънцето, развеселило се и започнало да разправя:

— В едно далечно господарство живееше преди години млад и хубав княз. Аз много го обичах. Най-напред него заглеждах, милвах го, галех го. А той, неблагодарникът, нито веднъж не ми се усмихна, не ме погледна дори. Разсърдих се и го вкамених.

— Завинаги ли ще остане вкаменен? — запитала бабичката.

— Не! — отвърнало слънцето. — Може пак да се съживи, ако някой го поръси с водата, с която заран се мия.

— Все ще се намери някой юнак да стори такова добро. Ами нещо друго видял ли си?

— Всеки ден гледам едни глупави орачи: орат земята с яки волове, ама им нахлузили железни хомоти и водила — толкова тежки, та добичетата едва ги влачат. Ако им направят дървени хомоти и водила от кожа, да видиш как ще им олекне. Ала кой да се сети?

— Все ще се намери някой да ги подсети — отвърнала хитро бабичката и пак попитала: — Е, какво друго си видял?

— Виждам едни глупави овчари. Пасат си овцете, а на животинките вълната чак до земята се влачи. Пекат се клетите на жегата, падат и умират. Да вземат овчарите да ги острижат — хем на овцете ще олекне, хем от вълната могат дрехи да си изтъкат, а не да се обличат в кожи като зверове. Ама на, умът им не достига дотам!

— Все ще се намери някой да ги научи! Друго нещо знаеш ли?

— Долу под нас един старец стои ден и нощ. Пази своя елен да не го изядат зверовете. А рогата на животното пораснали толкова, че са стигнали до небето. Еленът стои с наведена глава, не може да помръдне. Ако старецът се сети да поръси главата му с вода от потока, който извира от близката пещера, рогата тозчас ще паднат. От тях старецът може с ножа си да измайстори чудни неща. А сега и на елена е тежко, и рогата без полза стоят. Ама що думам? Пак полза имаше, че по тях се изкачи и ти дойде на гости онзи юнак, когото ти скри преди малко.

И слънцето се засмяло така гръмогласно, че прозорците на двореца задрънчали, а облаците по небето се разбягали. Слънчовата майка също се разсмяла и рекла:

— Ух! Какъв хитрец си, сине! А аз си мислех, че не се досещаш.

— Я доведи този юнак тук! Не се бой, лошо няма да му сторя.

Майката духнала върху луковицата и мигом пред слънцето застанал синът на княза.

— Чу ли всичко, що казах? Запомни ли го? попитало слънцето юнака и умилно го погледнало. Защото момъкът много приличал на баща си и на слънцето му било драго да гледа сина на някогашния си любимец.

Нагостила слънчовата майка гостенина, поговорили за това-онова и всички легнали да спят.

Още зора не зазорила, слънцето станало, измило си очите, сбогувало се с момъка и тръгнало по своя път — да върви и огрява света.

Слънчовата майка дала на гостенина едно златно гърненце с вода, с която синът и се е мил, и го отпратила да си върви, откъдето е дошъл.

Момъкът й поблагодарил и си тръгнал. Като катеричка пъргаво заслизал по рогата и щом стъпил на земята, старецът го попитал:

— Е, какво? Разбра ли нещо за рогата на моя елен?

Момъкът му казал какъв съвет му дало слънцето. Дядото се затичал към пещерата, загребал с калпака си вода и я излял върху главата на елена.

Тозчас тежките рога се строполили с грохот на земята.

Олекнало на елена. Рипнал той, разскачал се и с благодарност лизнал ръката на момъка.

Сбогувал се юнакът и тръгнал по обратния път. Вървял, вървял — дошъл при овчарите, които още се щурали около своите дългорунни овце. Разправил им това, което чул от слънцето.

— Тю, бре! — плеснали се овчарите по челата. — Как по-рано се не сетихме, та да не мъчим и животинките, и себе си?

Запретнали се и остригали овцете. Натрупали камара от вълна. А на овцете олекнало, те се събрали около момъка да му ближат ръцете, да му благодарят. Овчарите дали вълната на жените си. Те я изпрели и започнали да тъкат хубави платове.

Продължил пътя си младият княз. Вървял, вървял — стигнал при орачите. Казал им какъв съвет получил от слънцето.

— Тю, бре — ударили те калпаците о земята, — къде ни беше умът?

Сменили железните хомоти с дървени, водилата направили от кожа.

Олекнало на добичетата. Близнали от благодарност ръцете на момъка, па като закрачили — до вечерта цялото поле изорали. Оттогава людете заменили железните хомоти с дървени, а железните водила — с кожени.

А момъкът се сбогувал и се затичал — по-бързо да се върне у дома. Тичал, тичал — душата му щяла да изхвръкне. Провидяла се най-сетне каменната кула. Втурнал се той в двореца. А там — никой вече не го очаквал. Зарадвали се всички и тръгнали подире му да видят как ще стане чудото.