Ъруин Шоу - Просяк, крадец

Уесли, който също беше с тях, но вече не се усмихваше, мрачно му стисна ръката, без да каже нищо.

Гретхен не можа да дойде. Когато чу за експлозията — това нямаше как да се скрие от нея, — тя припадна и остана на легло. Лекарят, когото извикаха, установи, че има висока температура, но не можа да й постави диагноза. Поръча да лежи поне пет дни.

Когато отиде в нейната стая да й каже довиждане, Били се ужаси от вида й. Лицето й беше синкавобяло, сякаш се бе смалила за няколко часа, и когато заговори, гласът й едва се чуваше:

— Били, моля те, пази се заради мен.

— Ще се пазя — каза той, наведе се и я целуна по горещото лице, докато тя лежеше подпряна на възглавницата.

Били поклати глава да прогони нахлулите спомени и продължи да пише.

Ако можех да кажа цялата истина на полицаите, като нищо щяха да ми дадат ордена на Почетния легион. В края на краищата все пак бях допринесъл за разпадането или поне за осуетяването на дейността на банда убийци, тероризираща цяла Европа. Разбира се, направих това случайно, но случайностите също са важни, може би повече от всичко останало. Цялата история на семейството ми е поредица от случайности, хубави и лоши. Може би така е с всички семейства.

Въпреки факта, че избягвам да се виждам с роднините си, те често ми пишат и ме държат в течение на делата си. В отговор аз им пиша весели, словоохотливи писма, пълни с лъжи, че баща ми е трезвен почти през цялото време, а аз се справям чудесно с работата си във вестника. Тъй като отразявам дейността на полицейските участъци и съдебните дела за дребни престъпления в районните съдилища, едва ли ми вярват. Пред баща си обаче не твърдя, че романът, който уж пиша, ще бъде вторият „Война и мир“, нито че ще бъде Големият американски роман, само му казвам, че засега се оформя задоволително.

Вуйчо ми Рудолф — стожерът, спасителят, съвестта и ангел-пазителят на семейството, в своя вечен стремеж да върши добри дела сега пътува между Лонг Айланд, Кънектикът, Вашингтон и столиците на Европа, намира време да пише дълги поучителни писма и да дава съвети, които никой от нас не следва. Той е най-ревностният писач на писма и благодарение на него научавам с какво се занимава самият той, майка ми, която сега е мисис Донъли, и братовчед ми Уесли, който остана в Кан и си намери работа като моряк на една яхта. Вуйчо Рудолф намира време и да посещава Уесли в Кан във връзка с една история…

Били спря да пише, стана и закрачи около бюрото. После седна, загледа листа на машината и отново се зае да пише, но този път по-бавно.

Дори и сега мисля, че е по-разумно да не засягам въпроса за натрапливата идея на Уесли. Всички ние, и майка ми, и вуйчо ми, и аз, се опитахме да го убедим да не остава на Лазурния бряг. Никой от нас няма, меко казано, приятни спомени от това място. Дори фестивалът се оказа едно разочарование. Противно на предвижданията на рекламния агент журито не присъди никаква награда на филма и слава богу, че никой не прие буквално думите на мистър Симпсън, че ще си отреже главата, ако Уесли не се върне у дома с награда. Както разправя майка ми, която се готви да започне втория си филм, Уесли е отказал да участва в него, независимо от високото заплащане, както и да играе главни роли в други филми. Засега Уесли без съмнение е най-богатият моряк в Средиземно море. В последното си писмо той ми пише, че когато приключи с морската афера, както сам се изразява, ще играе във филми, докато спечели пари да си купи яхта, след което като баща си ще стане капитан. Писмата му звучат бодро, но може би и той лъже като мен, когато пише на роднините си. Все пак за разлика от мен той има причина да бъде бодър. На осемнайсет години наследи трийсет хиляди долара без високи данъци, а приятелката му си уреди да работи в парижкото бюро на „Тайм“ и често взема самолета за Кан, за да го види. Пише също, че играе редовно тенис, освен през летните месеци, и смята, че ако сега се срещнем на корта, ще ме срази. Аз не съм докосвал ракета след Жуан ле Пен.

Полицията така и не откри нито истинското име на Джордж, нито откъде е дошъл. Не мога да се отърва от чувството, че един ден ще вдигна очи от бюрото и ще видя Моника, изправена пред мен. Постоянно я сънувам, сънищата ми са еротични и прекрасни и когато се събудя, съм дълбоко отчаян.

Били спря да пише и се намръщи.

— По дяволите — изруга той. Извади листа от машината и заедно с още два листа го сложи в голям плик, за да ги занесе у дома. После стана, облече си сакото и понечи да тръгне, но се обърна и видя дебелия плик, който вуйчо му бе изпратил от Кан. Все едно сега или друг път. Нали трябваше да го прочете. Отвори плика. Към една вестникарска страница, прегъната няколко пъти, бе прикрепена бележка. Втора бележка бе прикрепена към обратната страница от вестника. Бележката, написана с почерка на вуйчо му, гласеше: