Джо Хил - Рога

Иг имаше фрагментарни спомени от времето, прекарано под водата, които по-късно приемаше за фалшиви, защото как би могъл да си спомня нещо, като беше в безсъзнание?

Спомените му бяха за тъмнина, и за рев, и за вихрено усещане за движение. Изсипаха го в гръмовен поток от души, изхвърлени от земята и от всякакво чувство за ред в този друг и по-стар хаос. Това му внушаваше ужас; мисълта, че може би това го чака след смъртта, го отвращаваше. Усещаше как е пометен, откъснат не само от живота, но и от Бога, от идеята за Бога, или от надеждата, или от разума, идеята, че нещата имат смисъл, че причината следва следствието, а не трябва да е така; Иг чувстваше, че смъртта не бива да е такава, дори и за грешниците.

Той се бореше, подет от този бесен поток от шум и нищо. Чернотата като че се пропука и отлюспи, за да разкрие за миг кално небе, но после отново се затвори над него. Когато усети, че изнемощява и потъва, сякаш нещо го сграбчи и задърпа изотдолу. После рязко под него изникна нещо по-твърдо. Като че беше кал. Миг по-късно чу далечен вик и го удариха по гърба.

Силата на удара го потресе, изби мрака от него. Очите му се отвориха изведнъж и той се втренчи в болезнено ярко сияние. Гадеше му се. Реката избликна от устата, от ноздрите му. Бяха го обърнали настрани в калта, ухото му допираше земята и той чуваше думкане — или тропотът на приближаващи стъпки, или тупкането на собственото му сърце. Течението го бе завлякло надолу от пистата „Ивъл Канивъл“, въпреки че когато се свести, в първия миг бе замаян и не бе сигурен колко надалече. Изгнил черен маркуч се хлъзгаше по размекнатата пръст на няколко пръста от носа му. Чак след като се изниза, той осъзна, че е била змия, която се е плъзнала край него покрай брега.

Листата горе започнаха да идват на фокус — трепкаха нежно на фона на озареното от слънце небе. Някой коленичеше до него, положил ръка на рамото му. Момчетата започнаха да изскачат пред погледа му — провираха се през храстите и щом го видяха, се втурнаха към него.

Иг не виждаше кой е коленичил до него, но беше сигурен, че е Тери. Тери го беше извадил от водата и го беше накарал отново да диша. Той се преобърна по гръб, за да погледне брат си в очите. Кльощаво, бледо момче с шапка от скрежноруса коса се взираше безизразно в него. Лий Турно разсеяно приглаждаше вратовръзката си на гърдите. Кафеникавите му шорти бяха чисто мокри. Иг нямаше нужда да пита защо. В този миг, докато се взираше в лицето на Лий, Иг реши, че и той ще започне да носи вратовръзки.

Тери излезе от храстите, видя Иги и би спирачки. Ерик Ханити го следваше по петите и така се блъсна в него, че едва не го събори. Наоколо се бяха скупчили вече двайсетина момчета.

Иг седна и притегли колене към гърдите си. Погледна пак Лий и отвори уста да заговори, но щом опита, силна болка прониза носа му, сякаш пак го беше счупил. Той се прегърби, изпръхтя и на земята капна червена кръв.

— Извинявай — каза той. — Извинявай за кръвта.

— Помислих, че си умрял. Приличаше малко на умрял. Не дишаше. — Лий трепереше.

— Е — каза Иг. — Сега вече дишам. Благодаря ти.

— Какво е направил той? — попита Тери.

— Извади ме на сухо — Иг посочи подгизналите шорти на Лий. — И ме накара да дишам пак.

— Влязъл си в реката заради него? — попита Тери.

— Не — отвърна Лий. Той примига, изглеждаше напълно слисан, сякаш Тери му беше задал много по-мъчен въпрос: коя е столицата на Исландия, кое е цветето на щата. — Когато го видях, той вече беше изплувал на плиткото. Нито съм плувал навътре заради него, нито… абе, нито нищо. Той вече беше…

— Той ме извади — прекъсна го Иг; нямаше да търпи заекването и скромниченето на Лий. Спомняше си съвсем ясно чувството, че някой е с него във водата и се движи до него. — Не дишах.

— И сте правили изкуствено дишане уста в уста? — попита Ерик Ханити с отявлена недоверчивост.

Лий тръсна глава, все още объркан.

— Не. Не, не беше така. Аз само го ударих по гърба, когато той, нали се сещате… когато той беше… — И той се запъна, като че не знаеше как да продължи.

Иг се обади:

— И това ме накара да изкашлям водата. Изгълтал бях реката. Гърдите ми бяха пълни с вода и той я изби от мен. — Говореше през стиснати зъби. Болката в носа му бе поредица от остри, силни удари, малки електрошокове. Те дори като че имаха цвят — щом затвореше очи, виждаше жълти неонови проблясъци.

Скупчилите се момчета гледаха Иг и Лий Турно в мълчалива, онемяла почуда. Станалото току-що бе нещо, което се случваше само във фантазиите и в телевизионните сериали. Някой щеше да умре и друг го бе спасил, и сега спасеният и спасителят бяха белязани като особени, звезди в собствения им филм, което превръщаше останалите в статисти, или в най-добрия случай в изпълнители на второстепенни роли. Да си спасил живот в действителност — това значи, че си станал някой. Вече не си Джо Смотаняка, а си Джо Смотаняка, дето извади Иг Периш гол от река Ноулс онзи ден, когато той без малко не се удави. И ти ще си този човек до края на живота си.